Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Лицето на Кейси изведнъж пребледня, чертите му се изостриха. Пусна обувките на пода, разгърна панталона и го опъна пред себе си.

— Ей, погледни в задния джоб — каза Маргарет, като сочеше с пръст.

Кейси бръкна в задния джоб и извади черен кожен портфейл.

— Не мога да повярвам — каза Маргарет. Ръцете на Кейси трепереха, докато отваряше портфейла, за да провери какво има вътре. Извади зелената карта на „Америкън Експрес“ и прочете името, изписано на нея.

— На господин Мартинес е — каза той, преглъщайки тежко. Вдигна поглед към Маргарет.

— Тези неща са на господин Мартинес.

— Татко ни излъга — каза Кейси, втренчен ужасено в портфейла, който държеше в ръцете си. — Господин Мартинес може да си е тръгнал без сако. Но не би тръгнал без панталони и обувки.

— Но… какво е станало с него? — попита Маргарет, усещайки, че й призлява.

Кейси затвори портфейла. Поклати тъжно с глава и не каза нищо.

В средата на помещението едно растение сякаш изпъшка и звукът стресна двете деца.

— Татко ни излъга — повтори Кейси, загледан в панталоните и обувките на пода. — Татко ни излъга.

— Какво да правим? — извика Маргарет. В гласа й звучеше паника и отчаяние. — Трябва да кажем на някого какво става тук. Но на кого?

Растението изпъшка отново. Ластари полазиха по земята. Листа изпляскаха нежно и влажно едно в друго.

А после откъм шкафа за материали, който се намираше до рафтовете, отново се чу думкане.

Маргарет погледна към Кейси.

— Това думкане… от какво ли е?

Двамата се заслушаха в непоследователните удари. Глухо стенание откъм шкафа бе последвано от по-силно — и двете жални, и двете като че ли човешки.

— Мисля, че вътре има някой! — възкликна Маргарет.

— Може това да е господин Мартинес — предположи Кейси, все още здраво стискайки портфейла в ръка.

Дум. Дум. Дум.

— Мислиш ли, че трябва да отворим шкафа? — плахо попита Кейси.

Едно растение като че ли простена в отговор.

— Да. Мисля, че трябва — отвърна Маргарет, внезапно усетила студ по цялото си тяло. — Ако господин Мартинес е вътре, трябва да го освободим.

Кейси остави портфейла върху рафта. После двамата бързо отидоха до шкафа.

Растенията срещу тях се размърдаха и се раздвижиха, сякаш повтаряха движенията им. Чуха дишане, отново изпъшкване, шум като от бързи стъпки. Листата на стъблата трептяха. Ластари се спуснаха надолу и се плъзнаха по земята.

— Ей, виж! — извика Кейси.

— Виждам — каза Маргарет. Вратата на шкафа не беше просто заключена. Върху нея беше закована дървена летва.

Дум-дум. Дум-дум-дум.

— Вътре има някой — сигурна съм! — извика Маргарет.

— Ще взема чук — каза Кейси. Вървейки покрай стената, колкото се може по-далече от растенията, той стигна до работната маса.

Няколко секунди по-късно се върна с тесла.

Дум. Дум.

Двамата с Маргарет успяха да изтръгнат летвата от вратата. Тя шумно падна на пода.

Ударите откъм шкафа станаха по-силни и по-настоятелни.

— Сега какво ще правим с ключалката? — попита Маргарет, загледана в нея.

Кейси се почеса по главата. По лицата и на двамата се стичаше пот. Заради влажния горещ въздух и двамата дишаха тежко.

— Не знам как да я отключа — каза Кейси объркан.

— Какво би станало, ако се опитаме да изкъртим вратата, както изкъртихме летвата? — попита Маргарет.

Дум. Дум. Дум.

Кейси вдигна рамене.

— Не знам. Да опитаме.

Пъхнаха заострената страна на теслата в малък процеп и се опитаха да изкъртят вратата откъм ключалката. Когато вратата не помръдна, двамата се преместиха към пантите и опитаха оттам.

— Не мръдва — каза Кейси, избърсвайки челото си с ръка.

— Продължавай — каза Маргарет. — Ето. Да натиснем заедно.

Пъхвайки теслата точно над горната панта, двамата натиснаха дръжката й с цялата си сила.

— Тя… помръдна малко — каза Маргарет, дишайки тежко.

Продължиха да натискат. Влажното дърво започна да се цепи. Двамата натиснаха теслата дълбоко в процепа.

Най-накрая със силно пращене успяха да откачат вратата.

— А?! — Кейси изпусна теслата. Двамата присвиха очи в тъмния шкаф.

И изкрещяха от ужас, когато видяха какво има вътре.

— Виж! — извика Маргарет. Сърцето й биеше лудо. Изведнъж й се зави свят. Хвана се за страната на шкафа, за да запази равновесие.

— Не… не мога да повярвам — каза тихо Кейси, гласът му трепереше, а той стоеше загледан в дългия дълбок шкаф за материали.

И двамата гледаха в захлас странните растения, които изпълваха шкафа.