Катрин Сътклиф - Вярност

— Да, ваше височество. Мария е много нещастна, когато за нея говорят така, сякаш не е нищо повече от незначителна прашинка във въздуха.

— Мария — смъмра я викарият. — Опомни се.

Херцогът отметна глава и се изсмя.

— Очевидно не познавате мис Аштън така добре, както си мислите, мистър Рийс.

— Мария е била винаги… буйна.

— Така ли се говори вече за войнственото и бунтовно разположение на духа?

— След като сте толкова разочарован от нея — изрече спокойно Джон и се усмихна търпеливо, — значи няма да имате нищо против да й позволите да си тръгне.

На вратата се почука. Тадеус влезе в салона и свали шапката от главата си.

— Херцогинята ме изпрати да информирам негово височество и мис Аштън, че излиза да се разходи с каретата след един час. И ги моли настойчиво да й направят компания.

— Видях къщата — рече Джон. — Много е хубава. С три стаи: средна по размери трапезария и две тавански спални… една за нас и една за децата… разбира се, ако имаме нужда от по-голямо пространство, винаги бихме могли да достроим.

Изкашля се. Бялата кожа на бузите му поруменя. Кафето в чашата му бе изстинало отдавна, но той продължаваше да се взира в него, сякаш очакваше то да му даде силите и смелостта, които очевидно му липсваха.

— Къщичката е разположена сред горичка от огромни брястове и има добре поддържана градина, огрявана от слънцето. Почвата е богата и черна; това обяснява богатата реколта, на която се радва местното население. Уверявам те, Мария, удобства няма да ти липсват.

— Разкажи ми за църквата.

— Тя е малка, но се разраства. Срещнах се с някои от богомолците; сториха ми се сърдечни и приятелски настроени.

— Говорил ли си с баща ми по този въпрос?

— Говорих.

— И какво каза той?

Най-после младият мъж остави встрани чашката и чинийката.

— Напомни ми, че ти вече не си му дъщеря и ако съм решил да пожертвам живота си, като се оженя за една толкова пропаднала личност, щял да се моли за моята душа до последния си ден. — Най-накрая погледна и към Мария. — Мислех, че предложението ми ще те зарадва.

— Просто ме сварваш неподготвена.

— Не може да се каже, че не сме говорили за това и преди. Спомням си как преди приказваше с часове за бъдещия ни съвместен живот. Закле се да ме обичаш повече, от когото и да било другиго на света.

— Да, но доколкото си спомням, ти непреклонно не желаеше да ми върнеш този комплимент. Единствената ти голяма любов е Бог, Джон. Или нещо се е променило?

— Добре са ти известни чувствата и предаността ми към…

— Към Господ. Единствено към Господ.

— И към теб.

Денят беше мрачен и студен. Щом излезе от къщата, младата жена спря, затаи дъх и премигна, а след това съсредоточи поглед към каретата в долния край на стълбите и към единствения пасажер в нея.

Джон я погледна изпитателно.

— Страх ли те е от него?

— Нима създавам впечатление, че се боя от негово височество?

— Изглеждаш смутена от него. Само миг в неговата компания и ставаш…

— Каква?

Вдигна очи към лицето му.

— Напрегната.

— Не може да се каже, че има от най-добрите характери.

— Не става въпрос за такъв тип напрежение, страхувам се.

Погледна встрани, тъй като в този момент се приближи Тадеус с преметната върху ръката си дълга самурена пелерина. Освен нея носеше самурен маншон и широкопола шапка от същата кожа.

— Това е за вас — обяви той и й ги подхвърли, като в същия момент проряза с поглед спътника й.

Дори на оскъдната дневна светлина гъстата, богата козина блестеше като черен огън.

— Не мога да го облека — заяви Мария. — Кажи на нейно височество…

— Не са на нейно височество, а на него. — Слугата кимна към каретата, а устните му се извиха, но това не напомняше в никакъв случай усмивка. — Или по-скоро на една от последните му приятелки. Негово височество реши, че с тях ще ви е по-топло, отколкото с „тези парцали“, както нарече дрехите ви.

— Така ли каза? — попита младата жена и усети, че бузите й се затоплят. — Е, можеш да предадеш на негово височество… няма значение, Тадеус, аз сама ще му го кажа.

Грабна тежката пелерина, плъзна се на тънката ледена корица, покрила стълбите, и се запъти колкото се може по-наперено към екипажа. Щом стигна до него, отвори вратата. Потънал в седалката, вдигнал кожената яка на собственото си наметало и със скрити от периферията на шапката очи, Солтърдън обърна бавно глава и я погледна.

— Не искам кожите на вашите любовници, ваше височество. Предпочитам да замръзна, отколкото…