Катрин Сътклиф - Вярност

— А тук? Няма значение. Отговорът е очевиден, струва ми се. Надали бих могъл да ти осигуря подобен разкош, дори да исках.

— Причината да не се омъжа за теб няма нищо общо с тези неща.

Мария се изправи и тръгна към него. Висок и строен, той я наблюдаваше напрегнато, тъмните му очи горяха, лицето му се бе зачервило от вълнение. Както обикновено, в него се разгаряше битка. Това личеше по капчиците пот, избили по челото му, по трепета на тялото, по почти агонизиращата извивка на устата. Само дето този път младата жена откри с изумление, че, подобно на отчаян човек, той балансираше на ръба на пропаст и най-слабото поощрение щеше да го накара да се хвърли в бездната. Желанието му да я има го бе победило. Бе готов на всичко, за да го осъществи. И всъщност именно и заради това беше дошъл, дори и да не го съзнаваше сам.

Докато стоеше така пред него, загледана в унилото му лице, със замръзнала във въздуха ръка, канеща се да го погали по бузата, в съзнанието й нахлуха спомените за многото пъти, когато бе плакала, завряла лице във възглавницата, за това как бе готова на всичко, за да получи цялото му внимание, за да го спечели напълно и да не трябва да го дели с Господ, който го бе обсебил. И ето, че сега можеше да осъществи тогавашните си мечти. Той бе дошъл тук, за да бъде прелъстен и да се откъсне от тази мания. В крайна сметка бе направил своя избор. В този момент мис Аштън осъзна неприятната истина, че причините да иска този мъж нямаха нищо общо с любовта или дори с желанието. Господ да й е на помощ, тя вече познаваше истинското желание… и любов. Красивият помощник на баща й просто бе за нея шанс да се измъкне от бащината опека…

Сега, след като вече се бе спасила от баща си, можеше да разбере дали Джон значеше толкова много за нея, че да иска да прекара остатъка от живота си с него.

Зад гърба си чу някакъв шум. Огледа се; стори й се, че не може да си поеме въздух и сърцето й ще изскочи от гърдите.

— Солтърдън — промълви тя. — Ваше височество.

Столът му се появи от мрака. Той влезе в стаята и въздухът изведнъж се зареди с електричество. Косата му бе разрошена, сякаш току-що бе изскочил от леглото. Точно така изглеждаше и предишната вечер, когато я целуваше и искаше от нея повече, отколкото бе готова да му даде в момента. Небръснатото му лице бе почервеняло от усилието. Бялата му риза бе влажна от пот.

— Не знаех, че имаме гости — заяви той. — Обикновено в такива случаи главата на дома бива информирана. Нормално е и член на персонала да иска позволение от своя господар, преди да отиде да забавлява своите посетители.

Джон пристъпи напред.

— Ваше височество, аз…

— Знам кой сте. Един… приятел?

— Познавам Мария от години, когато беше толкова голяма. — Вдигна ръка на височината на кръста си и се усмихна смутено на младата жена. — Живях със семейството й, докато заемах поста на помощник на баща й.

Херцогът изви устни и произнесе с нисък, равен глас:

— Сега обаче не би могла да бъде наречена дете. Не мислите ли? — Придвижи стола си към тях и спря малко преди лампата; очите му обаче отразяваха светлината й като лъскаво стъкло. — Моля ви, продължавайте, нямам намерение да прекъсвам разговора ви. Струва ми се, че точно убеждавахте младата дама да се върне в Хъдърсфийлд с вас.

Мария пристъпи към него.

— Значи сте ни подслушвали. От колко време сте тук?

— Достатъчно дълго.

— Нямам ли право на личен живот?

— Нямате никакви права, ако питате мен. И така, мистър Рийс, кажете ми, за да ми откраднете Мария ли сте дошли?

Джон сведе поглед.

— На ваше място щях да си помисля сериозно, преди да отговоря. Църквата не гледа с добро око на лъжата.

— Да. — Усмихна се на своята приятелка. — Дойдох с вести, които, надявах се, щяха да променят намеренията й. Дойдох да й кажа, че ми предложиха мястото на викарий в Бристол.

— Джон — възкликна радостно тя. — Но това е чудесно!

— Да. — Младият мъж кимна. — Ще ми бъде осигурен удобен дом, а онова, което ще получавам от десятъка, ще бъде предостатъчно, за да са ни пълни килерите.

— Нашите килери ли?

— Дойдох да ти поискам ръката, Мария.

— Не е ли много мило това — прошепна с измамно благ глас Солтърдън, като присви очи и стисна здраво устни. — Но вие изглежда забравяте, че тя има уговорка с мен.

— Това не е нещо, което да не може да бъде… нарушено, ваше височество. Най-голямото ми желание е тя да бъде щастлива?

— Нима сега е нещастна?

Мис Аштън запази с усилие спокойното си изражение и отвърна: