Инджи Арал - Вярност

Мястото, където се намирам, ме подготвя да се примиря с една смърт, за която не съм отговорна. В тази огромна стая с каменен под, с неприятни жълти стени и врата, която не води за никъде, се задъхвам от тежката миризма на нещо загниващо и копнея за необятните поля.

Сигурно забелязвате отнесеността ми, че докато говоря, си търся думите, но няма кой да разбере надигащите се в душата ми писъци, бушуващите в гърдите ми вълни и как нощем леглото ми като сламка полита във въздуха и ме повлича. Никой не знае, че съм се хванала гуша за гуша с дяволите.

Още чувствам върху сърцето си тежестта, която изпитах в деня, в който ме доведоха. Онзи задушаващ натиск. Покорно се предадох на тези, които влязоха в дома ми, разбивайки вратата. Чаках ги, бях се примирила, не се възпротивих. Сложиха ми белезници. Обуха ми обувките, взеха едно манто от закачалката и го метнаха върху мен. Оставих се в ръцете им, изведоха ме навън, бързо минахме през градината. Виждах тревата, цветята, бяха мокри, беше валял дъжд. Върху чакълената настилка на пътя се бяха разпилели окапалите цветове на черешата.

През отворената врата на един микробус ме блъснаха на средната седалка. Писукане на радиостанция, нервни, бързи команди, някакви шифри и кодови номера. След това вратата се затвори с трясък, гумите изсвистяха и колата потегли. Тогава разбрах, без да знам как и защо, те знаеха, че ме отвеждат на друга планета. Тук е безплодна планета, на която бях захвърлена след килиите, разпитите, мълчанието, дивашката снимка с номер на гърдите, след взимането на отпечатъци от пръстите ми.

През първите два дни непрекъснато се оригвах и повръщах. Жените помислиха, че съм бременна. Почистиха повърнатото, накараха ме да пия супа и билкови чайове, за да се успокои стомахът ми. Завиха ме с одеяла, за да се стопля. Познаваха шока, който преживявах, и каквото и да бяха извършили, за да ги затворят тук, все още не бяха загубили чувството си за състрадание.

На третия ден спах дълго. Когато се събудих, не можах да стана от леглото. Помогнаха ми да отида до тоалетната и почувствах, че съм в добри ръце. Последните месеци бях прекарала в такава дълбока самота и безнадеждност, че възприемах всичко около мен, хората и дори собствения си живот, като заплаха за наранената ми душа. Бях забравила коя съм, как изглеждат предметите, не си спомнях, че и другите обичат и изпитват болка, че всеки има нужда от утеха. Това го разбираш от средата, в която се намираш. Там, където има солидарност, приспособяването на човек към новото му положение става по-бързо, отколкото предполага.

От една жена, която на закуска броеше дните до освобождаването си, научих, че е 15 април. Петнайсети април. После си спомних, бях започнала четирийсетата си година. Безсмислен завой за някого, изпаднал в скръб, която едва ли някога ще свърши. Вече няма значение кое време е, няма дори значение, че съм се родила! След като разбрах, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде, а идването ми на този свят не е било потребно, мога само да проклинам деня, в който съм се родила. Едва когато го поставят в клетка като опасно животно, човек научава, че да си придава значение, не е нищо друго, освен високомерие, че страстите, алчността и гордостта са празна работа и че в един неочакван миг може да пълзи по земята.

Телевизорът гърми. През екрана бързо преминават прозорци, климатици, мобилни телефони, лъскави автомобили, шампоани, които правят косата като коприна. Вили край езеро, басейни, печалби, отрупани маси. А в това странно място за живеене аз споделям вината и унижението с лица, които все още не мога да запомня.

Обвиняват ме в престъпление. Убийството на мъжа ми. Не, аз никого не съм убила. Не съм отговорна за станалото. От две години бяхме разделени. Една вечер той дойде внезапно и остана с мен по собствено желание.

Бях го чакала много дълго, не се държах с него нито добре, нито зле, не очаквах ново начало, важното беше, че дойде. Седнахме, поговорихме. Изреченията ни се състояха от сухи, изчерпали значението си думи, беше малко тъжен, защото говорехме за вече несъществуващи неща. Гребяхме в обратни посоки, въртяхме се и се връщахме на същото място. След полунощ видяхме, че се носим не към брега, а към хоризонта, и оставихме веслата. Бяхме се уморили. Обхвана ни страх и се прегърнахме. Не бяхме ние. Дори не беше любене, само отговорих на неговата вялост в потъващата мекота на плътта.