Инджи Арал - Вярност

Мълча. Не за да бъда груба. Защото не знам, а и не искам да знам какво трябва да кажа. Защото нямам сила да говоря, а вечерта, на която съм попаднала, сякаш не съществува.

Ставам и излизам на терасата.

Облякла съм тъмносиня вечерна рокля с деколте, обсипано с пайети, и се притеснявам, че изглеждам прекалено официално. Терасата е празна, масите за през лятото са прибрани. Сядам в един от пластмасовите фотьойли, които очакват до стената циганското лято, и подлагам лице на ситния дъждец, за да изтрезнея. Не пих много, но когато отровата вътре в теб се размеси с алкохола, става лошо.

Гледам право към двореца Топкапъ и към осветените минарета на джамията Султанахмет. Към нощта, в която светлините ту блясват, ту угасват. Към силуетите на жилищните сгради, подредени в редици една над друга, една до друга. Към къщите, в които живеят различни хора с различни съдби. Към бъркотията от сателитни антени по покривите, към осветените прозорци и затворените врати. Идва ми да отида и да позвъня на правилната врата в точното време. Тогава всичко, което знам и на което се надявам, ще бъде по-лесно. Но как да разбереш коя е тази врата?

Пред мен се простира само мълчаливото море. Впивайки поглед в трептящите светлинки по тъмната повърхност на водата, мисля за пъпната връв, която ме свързва с миналото, за нещата, които не вървят както трябва, за лошия избор и неуспехите. Чувствам в себе си незадоволен копнеж и горчивата утайка на мечтите. Въпреки че съм още на трийсет, копнея да започна живота си отново, да се променя изцяло .

Последните ми осем години. Не знаех какво искам. Не успях да оценя простотата на живота и затова без страх изложих на риск това, което имах. Нямаше кой да ме хване за ръката и всички хубави неща, които мислех, че ме очакват, бързо се отдалечаваха, докато аз уж стремително вървях към тях.

Точно в този момент виждам как един висок и слаб силует с нерешителни стъпки минава покрай мен и отива към парапета на терасата, в полумрака се очертава една полупрозрачна мъжка сянка, която се спира и гледа светлините на града и морето. Във филмите и романите има такива сцени. Жената и мъжът един след друг излизат на терасата или в градината. И двамата са самотни, нещастни. Те се срещат, любовта започва.

Де да беше! Колко ми липсват случайностите, щастливата спонтанна непринуденост, която не уморява, опиянението…

Привличам вниманието върху себе си, като силно провлачвам по каменния под краката на фотьойла, в който съм седнала. Непознатият се обръща по посока на шума и когато очите му свикват с тъмнината, бавно, но с любопитство идва при мен. Приготвям се да запазя спокойствие и да се оставя на течението на историята. А той седна до мен и се усмихва, каква ли покана е видял в погледа ми, че спокойно сяда на фотьойла до мен.

Вятърът довява уханието на младия мъж. Свеж, привлекателен мирис. От колко дълго време искам да се сгуша в гърдите, в извивките на нечие тяло, да чуя бученето на кръвта, да се отдам на устните му, да се докосна до топлината му, да се поддам на лудостта на огъня и да се спася от всички страхове! Но веднага ме обзема чувството за невъзможност. Ще пожелае ли той жена, която така бързо изпада във възторг? А ако е някой, който е склонен да мисли за себе си добро, а за другите и особено за жените — лошо. Или ако има малка вероятност да се измъкна от ръцете му жива и здрава. Така да бъде. Обръщам се и с половин уста казвам:

— Здравейте.

Придърпвайки фотьойла си, той премахва разстоянието между нас. Пелерината ми е вътре, останала е на облегалката на стола, на който седях, лекичко се приплъзвам към него и едва сложила ръката си върху неговата, се озовавам в неговите едри и топли длани. С нежно разтъркване се опитва да стопли пръстите ми. Бърз, умен, държанието му, поведението му са приятни. За какво да се въздържам? Нали и аз не съм девственица, непорочна глупачка, която се вкаменява, като я докоснеш. Да предположим, че сме двама корабокрушенци на пуст остров, можеше да се удавим заедно, останахме живи и ето че ръката ми е в неговите ръце.

— Замръзнала си…

Тъй като се намирам в такова психично състояние, че придавам по-дълбок смисъл на това, което става, от реалното му измерение, този изпълнен с ласка глас кара сърцето ми да потръпне. Колко време мина, откакто не съм чувала тази дума, казана с този тон, откакто не съм била насаме с някого като него, колко ми е писнало от дълбокото мълчание между мен и мъжкия пол?

Всеки миг сълзите ми, които са готови да тръгнат, ще потекат. Поглеждам в очите му. Остави, не говори, със сигурност си попаднала във филм.