Инджи Арал - Вярност

След това стана нещо. Една следа, една сянка, едно покровителствено състрадание, съжаление, отегчение, унижение, моментен смут или всичко заедно. Може да е било казано нещо, което не е било необходимо. Времето ни похлупи.

Когато се замисля за следващата сутрин, още не ми идва нищо друго наум, освен гласове и образи, които ми дават чувството, че е станало току-що. Светлината в банята, шуртенето на водата, как аз слагам чая на печката, хвърлям хляба в тостера. Защо след време човек си спомня все такива незначителни неща? Може би още много отрязъци от време са останали в паметта?

В онзи отрязък прозорецът беше отворен. Едно птиче възпяваше красотата на утрото. Нарязах сирене. Докато миех руколата, мислех за изреченото от него през нощта.

Мъчно ми беше за Ферда, но не се ядосвах, точно обратното — и аз бях в подобно състояние. Водата продължаваше да шурти, повиках го, не се обади. Излязох в коридора, отидох и почуках на вратата. И изведнъж нагазих във вода. Кървава вода, която преливаше изпод вратата на банята. Точно това разказах и на прокурора.

Да не помислят, че съм искала да се забавя. Някога той беше моята надежда, мечта, обещание за бъдещето. Точно както аз бях за него или не можах да стана, но исках да бъда. Някога любовта ми беше търпелива и щедра, без егоизъм и гордост, беше гореща.

Онзи ден адвокатът ми каза, че се очаква заключението от аутопсията и ще подготви защитата си, след като се уточни причината за смъртта и види обвинителния акт. Процесът можел да продължи по-дълго, отколкото се надявахме.

Докато гледах този улегнал, опитен адвокат, който някога беше асистент на баща ми, батко Ирфан от моето детство, в един миг ме обзе чувството, че го виждам за пръв път. В главата му се въртяха подозрения, информацията, която имаше, се сблъскваше със съмненията. Беше неспокоен, сякаш бе вързан с въжета за стола, на който седеше. Очите му гледаха изпитателно лицето ми, мъчеше се да разбере истината.

Имам му доверие, не се съмнявам, че ще се опита да направи за мен повече от това, което е във възможностите му.

Като млад беше красавец. Обичаше да чете, да ходи на театър. Един ден беше дошъл на вилата ни, аз бях на седем години, качихме се заедно на лодката, една медуза ме парна по крака и той ме отнесе на ръце вкъщи. По онова време беше с леви убеждения, беше опозиция на всичко, беше влюбен в едно момиче. С баща ми пийнаха ракия в градината. Гордо ни чете стихотворенията си, отпечатани в някакво списание.

Какво беше променило батко Ирфан до такава степен? Възходите и паденията ли, яденето и пиенето, местенето от едно място на друго, женитбата, децата, съдебните дела, усилията да намери пролука в законите? Косата над челото му бе разделена на път, хлътналите под посивелите му вежди очи гледаха остро и подозрително. Беше търпелив, но и отегчен. Колко ли трупове беше видял, какво ли мислеше за мен?

— Нали няма нищо, което да не си ми казала или да си скрила от мен, Азра?

— Казах всичко, което си спомням.

— Има неизяснени положения. Например, защо дни наред си го… това е много важно, разбираш ли?

— Казах ти! Не бях на себе си.

— Изпаднала си в шок. Върху това ще се концентрираме, нали така… Междувременно, опитай се да си спомниш отново чувствата си през тези няколко дни.

— Няма нищо друго, батко Ирфан.

— Помисли си пак, имаш време. И си води бележки за всичко, което ти дойде на ум, записвай.

— Ще видим. Може и да опитам…

— Не забравяй, няма да приемаш обвиненията…

Бях го виждала и в много по-тежки дни. При смъртта на баща ми, на брат ми, на майка ми. Ето че пак седях срещу него по неприятен повод. Срамувах се, вулгарността на случая беше толкова ужасяваща, много се срамувах.

Миналата нощ си представях как вървя спокойно по път, който тече като вода. Може би беше сън във въображението ми. По местата, откъдето минавах, непрекъснато се сменяха зима с пролет, лято с есен. В един миг градините се изпълваха със зеленина, а при следващата крачка бяха засипани с изсъхнали листа. Зрели плодове висяха по дървета, отрупани със сняг. Природата не беше виновна за тези мистификации. И въпреки че това ме радваше, не се почувствах спасена.

Когато взех тази тетрадка в ръце, се почувствах като ентусиазирано дете, на което предстои да тръгне на училище, после с някакъв особен страх хванах молива. В момента седя на леглото си, на горния нар, близо до тавана. И пиша в тетрадката, която съм подпряла на коленете си. Сумракът в стаята задушава слънчевия лъч, който едва-едва се процежда през малкото прозорче с решетки, заигравайки се със срамежливата нерешителност на пролетта. Изображенията са бледи, не мога да налучкам добре редовете. Пред погледа ми страниците изглеждат така, сякаш са изпълнени с трудноразбираеми знаци.