Инджи Арал - Вярност

— Не искаш ли да говориш? Добре, тогава да помълчим.

— Но тогава ще заплача.

— Мислиш, че животът ти е опропастен?

— Не точно. Сценарият е такъв.

Смее се. Блестящи очи, въздълъг нос, подредени зъби в полуотворената уста. Лицето му не се различава много добре в сумрака. Опитвам се да се усмихна.

— Кой пише сценария?

— Писан е хиляди пъти. Ние играем отново.

Повдига леко брадичката ми и ме поглежда. Погледът му е толкова смел, ръцете — толкова горещи, тялото — толкова чуждо и привлекателно, че искам да останем все така. Любовта от пръв поглед е лъжа, но копнея за една мъжка буза, която да докосне лицето ми, да се съпротивлявам лекичко на ръцете, които се опитват бързо да ме разсъблекат, отново да бъда с някого.

— Колко хубави очи имаш — казва той.

Изречения-клишета, безчувственост, липса на любов, отчуждение, минава ми през ума. Отдръпвам се и поглеждам още един път лицето му на синята светлина, отразяваща се от рекламното пано върху съседната сграда. Запознанство без дата. Едно от лицата, което, щом видим, смятаме, че си спомняме отнякъде.

Добре де, но защо този човек не говори празни приказки? Дали пък не очаква нежно да му протегна една незабранена ябълка? Бъркам в чантата и гледам — имам ли нещо такова у себе си? Намирам празен пакет цигари.

— Искаш ли да отидем другаде?

Поклащам глава. Поднася ръката ми към устата си, целува я леко и я оставя. Поглажда косата ми непринудено. Зашеметяващо чувство на паника… И надеждата, че може да се е върнало нещо, което отдавна съм се отказала да търся.

— Кой си ти?

— Кой би искала да бъда?

— Принцът с моравия перчем! Една приказна личност. Мечта…

— Мечтите си ли загуби? Защо да не съм истински?

— Мечтите са по-трайни, продължават по-дълго време. Музиката е спряла. До нас достига леко боботене от разговорите вътре. И аз още се чувствам така, сякаш тази тераса, тази среща, тези сълзи са написани предварително и причината тази нощ да съм тук е един измислен филм.

— Лекар ли си, или фармацевт? — питам.

— Не, дойдох със сестра ми и нейния приятел. Те си тръгнаха преди малко. Седяхме на съседната маса. Изглеждаше притеснена, но пак беше много хубава.

— Така ли! Еее, как се казваш?

— Ферда. А ти си Азра, нали? Чух да те наричат така. Какво стана, изоставиха ли те?

— Тази вечер не. Нали знаеш, понякога мъничките грижи набъбват в очите на човек.

— Знам. Чувството, че те тегли към дъното и потъваш.

— Едно нетърпеливо желание малко да полетиш.

Лицето му е развълнувано. Мълчим. Светват и изгасват светлините, за да покажат, че вечерта е свършила.

— Отивам на Анадолския бряг 1, ако си в същата посока, ела с мен.

Ето така започна всичко преди осем години, в една нощ през октомври 1998 година.

Излязохме на булеварда. Докато служителят на паркинга докара колата, мълчаливо гледахме потока от коли по улицата, влюбените, които вървяха прегърнати, младежите, които шумно се бутаха и блъскаха.

В колата миришеше приятно. Седнах до него и облегнах назад замаяната си глава. От дълго време не се бях чувствала толкова сигурна и спокойна пред чужд човек. Не се страхувах дори да говоря, за да не се развали магията.

— Виждал съм те по-рано в аптеката, в която работиш в Джаддебостан — каза той. — Близо е до дома ми. Един-два пъти идвах да купя някои дреболии.

— Фармацевт стажант съм — обясних. — Не съм те забелязала.

— А аз направих всичко, за да ме забележиш.

— Ти какво работиш?

— Инженер съм. Готвя се да се захвана с търговия. Тази вечер не беше спокойна, както си в аптеката. Беше притеснена. Като видях, че излизаш на терасата, тръгнах след теб.

— Помисли, че ще се хвърля долу ли?

— Е, чак дотам не — засмя се той. — Отдавна ли си сама?

— От известно време. А ти?

— И аз, но ми харесва да съм си самодостатъчен.

— Напоследък това е моден израз. — Присвих устни и повторих: — Самодостатъчен.

Отби колата вдясно и паркира. Пуст булевард, тъмна фасада на една банка. Отворена сладкарница. Не бяхме на моята улица. Изключи мотора, наведе се и ме погледна в лицето.

— Когато човек дълго време живее сам, се разболява от самота. Гледаш като враг на всеки, който прекрачи личната ти територия.

— Къде сме?

— В моя район. Пред дома ми. Искаш ли да се качиш горе?

— Не бих искала още от първата вечер да се превърна в твой враг.

— Ела, ще пийнем по нещо, ще поговорим.

Протегна се и лекичко ме целуна. Хареса ми, обгърнах главата му с ръце и му отговорих с желание. Като че разбрал моята жажда, нададе лек стон и пое устните ми в устата си. Фаровете на една кола за момент ни осветиха и отминаха.