Известно време мълчахме.
Оставих празната чашка върху масичката и се надигнах.
— На колко години е дъщеря ти?
— На седем.
— Детето е трудна работа. Сигурно вашите са заспали. Седни, бъди спокойна. Не съм някой, от когото да се страхуваш.
— Че от какво да се страхувам?
— Не знам, напрегната си, сякаш ще те нападна. Кажи, защо не можем да бъдем заедно?
— Първо трябва да свикна с теб.
За миг ме погледна съкрушено.
— Не обичам студен и технически секс — заявих.
— Много си откровена, но откъде знаеш, че ще бъде така? Тези работи не си личат от началото.
— Кои работи?
— Като това… — поклати ръката си между двама ни напред и назад — сближаванията, тоест…
— В последно време станах консервативна. Искам да вярвам в светостта на любовта.
Погледна ме внимателно, като че не вярваше на наивността ми.
— Романтичните подправки вече са премахнати от употреба, тъй като вредят на организма. А и любовта не е свята, тя е едно плътско чувство — каза той, опитвайки се да изглежда опитен и равнодушен.
— Същата работа. И плътското е свято.
— Нали не направих нещо, което да те обиди?
— Не, не. Би ли ми повикал такси?
— Аз ще те закарам.
Шофираше без желание. В ръцете му на волана видях самота и безнадеждност, които ме натъжиха. И за него вероятно бе трудно да намери някого, когото да обича, да е стабилен, да му има доверие. Познавах тази скрита безнадеждност, синдрома да държиш опашката си винаги вирната . От една страна, се изживяваха безкрайно безсъдържателни връзки, а от друга — нарастваха скуката, желанието да избягаш и да стоиш далече. Така се увеличаваха тези, които се отчуждаваха от самите себе си, заради самотата, която неуспешно прикриваха с шумна врява.
— Май те наскърбих — казах, когато спрях ме пред къщи.
— Не, за какво да се наскърбявам.
Изчака ме да сляза, без да изключи мотора. Изведнъж се почувствах като обезценена. Погледът му беше толкова празен, че отново ми стана студено.
— Приятна вечер, скъпа, до скоро — каза с унил глас.
— Телефона ми… искаш ли го?
— Няма нужда. Ще те намеря.
От силното натъртване върху думичката „намеря“ разбрах, че е приключил, че повече няма да го видя.
— Може аз да те потърся. Разбира се, ако ми дадеш номера си.
— Нямам химикалка, ще те потърся.
Бързо слязох от колата, той не слезе, но през отворения прозорец проследи, докато влязох във входа на сградата.
През следващите дни очаквах от него вест, телефон, бележка в пощенската кутия. При всяко излизане се надявах да го видя пред градинската врата. Тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Думите ще те потърся щяха да придобият някакъв смисъл, но не стана. В паметта ми остана един мъж в средата на трийсетте, събрал дългата си вълниста коса на врата, с приятно ухание; в дланта ми остана топлината на ръцете му, а върху устните ми — на устата му. Следа от мургава усмивка, светлина в погледа, ново вълнение и чувство за голяма загуба.
Ще те потърся. Беше го казал с уверен тон, сякаш даваше дума. Ще те потърся. От една страна, тези думи кънтяха в съзнанието ми, от друга — ядосвах се на себе си, че придавам толкова голямо значение на една среща. Обхвана ме странна мудност.
Оставаха четири месеца до края на стажа ми. След това щяхме да опразним жилището в Гьозтепе 2, където живеех още от първия ми брак, и щяхме да се върнем в нашия град. Нямах възможности да отворя аптека в Истанбул. В Саянджак беше по-икономично, там имах повече шансове да се задържа. Когато се разведох, майка ми остави къщата, градината и приятелите си и дойде при мен, за да гледа дъщеря ми. Не беше добре със здравето, изморяваше се, очакваше ме с нетърпение. В онова малко градче, където всички се познават, аз нямаше да мога да се разпореждам със съдбата си. Искаше ми се да се омъжа за някого, когото харесвам, да отглеждам дъщеря си в нормална семейна среда, но в Саянджак възможността да срещна такъв мъж, беше ограничена. Като погледнех бъдещето си, изглеждаше, че пътят на моя живот щеше да бъде отиване и връщане между дома и аптеката. Една разведена жена, едно дете, депресиран сух живот. Не знаех дали ще имам шанса да променя тази линия. На заминаване очаквах чудо и с това вълнение бях пожелала да се хвана за Ферда, но той си беше заминал, без да се отбие на онази железопътна гара.
И беше прав за себе си. Нямаше да си губи времето с демодирани девически номера, с мъчителни приливи и отливи на една плесенясала чувствителност, я! В следващите дни картината в главата ми започна да ерозира, да се изтрива. Но в мен остана една неопределена тъга.
Читать дальше