Инджи Арал - Лилаво

Стоеше в градината пред плувния басейн. Есенните листа — изгнили в калната вода на празния басейн. Шезлонгите и саксиите със сухи цветя — хаотично разпръснати. Хотелът — пуст. Всички си бяха отишли, единствено той, Илхан, бе останал. Нямаше светлини, прозорците тъмнееха, морето и вятърът мълчаха. Беше чисто гол. И духът му бе гол. Отново беше едно добродушно и малко тъжно момче, но духът му си беше същият. Погледна към мястото, върху което бе стъпил — локви от кървава вода. Около нея — счупени стъкла, рибени кости, щипки от раци, спукани балони. Останки от бурно пиршество. Но цветята не бяха истински. Само кръвта беше истинска. Освен ако и тя не е кървавочервена боя, гъста като кръв.

Целият този хаос не изглеждаше естествено, но кой знае защо, не го плашеше. Всичко можеше да се изчисти. За мъртвите обаче нищо не можеше да се направи. Смъртта бе единственото сигурно нещо. Огледа се. Хладният повей довяваше аромат на жасмин.

Илхан понечи да се облекчи в басейна, беше му се допикало, но точно в този момент чу зад гърба си пукот на изсъхнали клони. Когато се обърна, забеляза, че някой се движи между храстите, а после на лунната светлина се материализира една дълга, загърната в черно сянка — тя пристъпваше към него с протегнати напред ръце като слепец. Позна я веднага. Въпреки че беше без лице, но я позна. Беше майка му.

— Защо си тъжен, рожбо? — Натъртването върху думата „рожбо“ бе характерно за нея.

— Не съм тъжен. Исках да се изпишкам. — Прикри се с ръка отпред. — Както виждаш, гол съм.

— Всеки се ражда гол, аз много пъти съм те виждала така — отвърна майка му. — Да си затворя ли очите?

— Ти нямаш очи!

— Човешкото око не вижда добре. Само ако пожелаеш и успееш да се доближиш достатъчно и да докоснеш нещо, можеш да го видиш ясно и точно.

— Защо дойде, за мен ли ти домъчня?

— Да, искам да те доближа, да се докосна до теб. И да видя внучето си. Покажи ми го, синко!

— Бих искал, но не е възможно, мамо, ти си мъртва!

— Няма смърт — пророни майка му. — Няма, докато не те забравят, от мен да го знаеш!

Илхан Саджит се събуди притеснен. Докато се опитваше да накара очите си да привикнат със сивкавата светлина, която изпълваше стаята през процепите на щорите, той изчака да се нормализира учестеният му пулс. Майка му отдавна не бе идвала в сънищата му. Преди тя изглеждаше млада и хубава, усмихната. Значи смъртта беше заличила чертите на лицето й, големите й блестящи черни очи, усмивката й. Странна среща, която носеше послание. За първи път преживяваше такова нещо. Може би наистина сънищата бяха по-истински от действителността и представяха най-съкровените желания и тревоги на човека. Неговата непокварена, недеформирана, дълбока същност.

„Ти си мъртва!“ — каза ли го, или само искаше да го каже? Да, беше го казал. Макар и логичен, това бе отговор, лишен от всякаква деликатност. Би могъл да я успокои, да се държи с нея по-добре, да не й казва така грубо, че е мъртва. „Какви глупости говоря, това видение е създадено от мен, каква връзка може да има с майка ми?“ Напоследък все по-рядко сънуваше и нямаше навика да търси значението на сънищата си, нито да ги тълкува. Това истински сън ли беше? Или упорство на ума, което възкресяваше една стара болка? Дълги години носеше в сърцето си бунта срещу внезапната ранна загуба на майка си, но в последно време тя се бе притъпила. Ето че сега обаче, когато подсъзнанието му по някакъв начин се бе освободило от контрол, старата болка бързо възкръсна.

Обърна се настрана и погледна към Ренгинур, която лежеше по очи до него. Докосна гърба й, попил топлината на слънцето. Прокара ръка по линията на гърба, която се спускаше надолу гладка като статуя и с кадифена мекота. Закритите от банския костюм части, които слънцето не бе докоснало, бяха останали бели; погали нежно тия живи, голи бедра, които се открояваха със седефен отблясък в полумрака. Това бяха бедра, все още дълги и хубави и след раждането, а жената, която спеше, присвила единия си крак към корема, нямаше представа как провокира мъжкото у Илхан. Гърдите й бяха наедрели и изглеждаха апетитно като пресни вкусни плодове. През съзнанието му преминаха беглите и разпокъсани спомени от любенето им през нощта. Кестенявите коси, които се разпиляваха по лицето му, дългите целувки, приглушените като от болка стенания, смехът, дългите въздишки, шепотът и вълненията… После — плътната, тежка плът, победила нежността, политането като в детски сън… Нали, когато пада отвисоко, човек изпитва смъртен страх и получава сърцебиене… нещо такова. Следва онази безкрайна, хлъзгава топлина и разтърсването от удара в мига на мекото падане.