Инджи Арал - Лилаво

— Синът на малкия Халил продавал нивата до воденицата… Не могъл да изплати ипотеката.

Майка му мълчаливо изчакваше.

— Яко се пазарих. Дадох капаро.

— Ти си знаеш. Това са си твои работи.

— Хайде, хайде, за теб я купих.

— Добре, тъкмо ще ме погребеш там.

— Ами, ще те погреба! Докато имаш този инат… Не си ли доволна?

— Какво значение има дали е за мен, или за теб, нали всичко е твое?

— Все повтаряш, че нямаш и педя собствена земя, че искаш да се напише името ти в нотариалния акт…

— Каква полза ще имам аз? Вече не зная ще има ли полза от това!

Баща му се нервираше.

— Какво не знаеш? Знаеш само да ми вдигаш кръвното!

— Много добре си направил.

— Ето така се говори! Нека децата да кажат: „Остана ни наследство от мама“…

— Какво ще я правят земята, по-добре да учат! Да станат господа, уважавани личности.

Баща му мълчеше. После погледът му падаше върху Армаган.

— Ей, мръсник, ела тук! К’во прави днес? Карал си колелото като луд по шосето. Ще ти плюя на фасона, да знаеш, ще ти потроша кокалите! Хайде, върви да лягаш!

С това се изчерпваха вниманието и близостта, които показваше на семейството си. Илхан никога не можа да си обясни как за децата си баща му бе скъперник на ласки и грижи, които иначе раздаваше в изобилие на някое растение. Щастливо и мило се усмихваше, когато милваше първия узрял домат или разговаряше с дърветата си. Но вкъщи всяваше страх. Вероятно с връщането у дома вече бе изчерпал енергията да обича. Не намираше у себе си нищо хубаво, правилно и добро, което да им даде. Осъзнавайки, че не може да се промени, той изглежда вярваше, че те сами ще си намерят пътя в живота. Това бе възможно най-позитивното обяснение на неговото жалко, но заплашително поведение. Той дори не посмя в онази февруарска вечер деликатно да каже на сина си, че майка му е починала, да го прегърне и утеши. Остави Илхан да отиде и сам да види подулия се труп на майка си. Никога не му го прости.

Да можеше да поспи малко. Оправи възглавницата и я подпря под врата си. Предстоеше му дълъг ден и дълга нощ. Но това странно съновидение разби съня му на пух и прах. А то наистина бе странно, защото сякаш съдържаше в себе си тълкуванието си. Може би се бе опитал да разтълкува съня си още докато спи, както понякога се случваше. Добре де, какво означаваха онези видения?

Може би му бяха подействали ужасяващите гледки от земетресението преди месец? Но тук нямаше развалини и трупове. Имаше остатъци, остатъци от тържеството… а също сухи растения, тъмни прозорци. Тържество? А, да, тази вечер в хотела ще има тържество. Ще празнуват първия рожден ден на сина му. Нима тържеството ще има лош край? Или предстоеше ново земетресение? Не, сеизмолозите не даваха такива прогнози. Освен това моят хотел е много здрав… Обърна се и отново погледна към Ренгинур. Изпита желанието да я събуди, да й разкаже съня си и да се разсее. Но си бяха легнали късно и момичето спеше дълбоко. Ще се намуси, ако я събудеше. А и ще намери съня му за безсмислен. Тя не вярваше на сънища, хороскопи и свръхестествени сили. Въпреки че беше млада и връстниците й се интересуваха от такива измишльотини, Ренгинур вярваше на конкретни неща, на реалността. Отдаваше по-голямо значение на секса, отколкото на любовта, омаловажаваше чувствата за сметка на материалните неща. Тази нейна разумна страна го объркваше. Вероятно поради това за него младата жена бе едновременно и позната, и все още напълно девствена територия. Също като първата му любов.

В първата година след смъртта на майка си Илхан се бе влюбил в учителката по химия. Тя бе дребничка жена, изящна като статуетка, чернокоса, с бледа кожа и тъмни кръгове под очите, седем години по-възрастна от него. Завладя мечтите му. С меките си целувки, замечтани тъмни очи и стегнати бедра тя го накара да изпита бурните удоволствия на секса. Мъжете не забелязват колко дълбоки следи оставя първата любов у тях. Безспорно онази освобождаваща страст и експлозия, обгърната от вълненията на сексуалността и на преобразяващото и физически, и психически желание за обич, носи в себе си зародиша на целия опит и на връзките със света, които мъжът тепърва ще гради.

Стана и отиде в банята да се изпикае. Като се облекчи, се огледа в голямото огледало над мивката. Не изглеждаше добре. Не беше изтрезнял от снощното напиване, главата му още беше замаяна. Подпря ръце на мраморния плот и се приближи до огледалото. Бръчките на лицето му се бяха умножили. През нощта спа малко и неспокойно. Да можеше да поспи още малко. Но не се получаваше, с течение на времето сънят му ставаше по-кратък. Сутрин се събуждаше рано, припряно, сякаш, ако поспи още, ще пропусне куп хубави неща.