Инджи Арал - Лилаво

— Не я обличай повече! Работи с мен и се обличай както искаш…

— Това предложение за работа ли е?

— Утре говори с управителя на хотела и започни работа, Ренгинур.

„Не ме интересува какво ще кажат хората. Каквото ще да става. Няма значение колко ще продължи — час, три дни или няколко години. Нуждая се от любов!“ Обикна Ренгинур с чистотата на първата любов и оттогава продължаваше да я обича все така учудено и неопитно!

Тази любов го бе дарила със син. Каквото и да се случеше, тази жена, която пред Бога бе неговата истинска съпруга, и синът му от тук нататък щяха да водят осигурен живот без притеснения. Преди дни тайно бе прехвърлил част от състоянието си на Ренгинур като попечител на сина му. Предпазна мярка срещу наглостта на Реван. Въпреки че решението за развода бе излязло, адвокатът й не се яви и на последното дело, а и тя не го бе подписала. Вероятно планираха след съдебната ваканция да обжалват или да заведат ново дело за обезщетение. Безспорно, истинската цел на Реван бе да проточва делата, да забави женитбата му с Ренгинур. Беше й дал повечето от нещата, които поиска, но отказа смехотворното обезщетение. Зад него стоеше Фикран. Тя подкокоросваше Реван. Както и да е, щяха да почакат, докато тази работа се оправи. Илхан не бързаше, но Ренгинур бе нетърпелива.

„Обичам нетърпението ти, всичко твое, дори съня ти обичам, момичето ми“, помисли си наум.

Ренгинур отвори очи. Илхан незабавно я целуна по врата. Почувства онзи сладък и ефирен аромат, смесица от подправки и карамфил, която му напомняше за отминалите летни нощи, лудостите, бягствата, целувките им. Внезапно кръвта му забушува. Повдигна ръка от извивката на кръста й и я насочи към бедрата й, започна да я гали.

— Недей! — промърмори тя. — Спи ми се, още е много рано…

Илхан се излегна по гръб до нея и за кой ли път се запита докога ли ще продължи това закъсняло негово щастие. Не очакваше тя да му отдаде целия си живот. Не че у него не тлееше слаба надежда, но след десет или двадесет години нямаше да е достатъчен на младата жена, нямаше да може да й попречи да мечтае за други, докато са заедно. Най-много се страхуваше да не я загуби по-рано от очакваното, тази възможност го подлудяваше. Тогава го обземаше желанието да измъчва момичето по начин, който противоречеше на характера му. В действителност засега изобщо нямаше вероятност да бъде изоставен. Ренгинур бе до него с цялата си щедрост и когато тя бе наоколо, той усещаше безкрайна сигурност — за себе си, любовта им и сина им.

Синът му. Ялъм. Той бе неговото бъдеще. Синът му щеше да му вдъхне живот. Отсега му вливаше младост, сила и надежда. Беше много малък, но да го наблюдава как расте, да го научи на всичко, което знаеше, пораждаше у него желанието и страстта да живее въпреки всичко. Детето приличаше много на него и когато станеше млад мъж, щеше да се смее като него, да се ръкува като него, да бъде като него упорит, но чувствителен. Да бъдеш баща, беше изключително чувство и бе неописуемо щастие човек, който си е мислел, че са се изчерпали всичките му мечти, да ги види отново да се възраждат. Това бе като раззеленяването на дърво, което са мислели за изсъхнало.

Реван не можа да му даде дете. Несъмнено го бе желала. Подложи се на лечение, изтърпя болки, обзета бе от безнадеждност, която почерни живота й. Но лекарите обясниха, че някои двойки, макар да няма обективни медицински причини, не могат да имат деца. А когато се появиха възможностите за бебе в епруветка, детеродната й възраст вече бе отминала. „Затова ли Реван с времето ставаше все по-злобна и суха“, питаше се понякога Илхан. След седмата година от брака им тя се бе превърнала в непоносима жена. Колкото нещастна, толкова и грозна, уморена и напрегната. Отначало мълчаливата обида на съпругата му събуждаше силно вътрешно притеснение и чувство за вина у Илхан. После му омръзна и започна да се отвращава от нея. Останалите двадесет години прекара в бягство от нея. Позна безброй жени — от изискани проститутки до притеснителни момичета, от независими бизнесдами до пълнички вдовици. Изживя много връзки, но все повърхностни и краткотрайни. После изведнъж Ренгинур се появи на пътя му. Освети мъглата, в която живееше, протегна ръка и го изведе на светло.

Не чувстваше ли вина, че заради тази любов сложи край на двадесет и седем годишния си брак? Когато подаде молбата за развода, Реван бе задала този въпрос на Илхан. Не го ли измъчваше съвестта, когато останеше сам със себе си? Не! Защо да се съобразява с Реван, с жена, която не обичаше и смяташе за отблъскваща и нетърпима? Изведнъж почувства жестока умора и в ужас помисли: „Боже, как съм издържал толкова години?“.