Инджи Арал - Лилаво

Облече анцуга и спортните си обувки, за да се разходи и потича. Погледна часовника си, наближаваше седем. Слезе на долния етаж и влезе в кухнята. Пи вода. Късно снощи беше пристигнала Фиген, жената на брат му Армаган, но още не се бяха виждали. Тя бе жизнена, чаровна, умна жена, преподавателка по английски език. Занимаваше се с фотография, интересуваше се от всички изкуства, четеше много. А Армаган бе известен професор по икономика, все още с леви убеждения, водеше и рубрика в един вестник. И двамата бяха ерудити, но за съжаление не бяха щастливи. Защото Армаган, въпреки че имаше либерални възгледи, не успяваше да ги приложи в собствения си живот и страдаше от някакви морални задръжки, които нито можеше да промени, нито да избие от ума си. Онази мъжка суровост, затвореност и най-вече вредната за самия него необщителност, които бе възприел от баща им, бяха навредили и на отношенията с жена му.

Без причина в началото на годината той напусна университета и стана кандидат-депутат от една социалдемократическа партия, но в последния момент от центъра предложили други двама на местата преди него и го бяха вбесили. Както и да е — всички усилия и надежди се изпариха, — партията му дори не можа да прескочи изборния праг. Това приключение изостри язвата на Армаган и влоши още повече отношенията му с жена му Фиген, която по цели месеци оставаше сама в Истанбул. Илхан го повика при себе си в хотела, за да преодолее кризата, в която бе изпаднал. От началото на юли, вече почти два месеца и половина, той беше тук. Тъй като Фиген не можеше да остави работата си в Истанбул, на пръв поглед тази раздяла бе плод на обстоятелствата, но помогна. Брат му сега изглеждаше по-спокоен и усмирен.

Излезе в градината. Стегна се и се затича с дълги крачки.

Водена от инстинкта си за самосъхранение, Реван бързо постави телефонната слушалка обратно на мястото й, сякаш искаше да изтрие думите, които чу. Сърцето й биеше така силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Стоеше вцепенена до нощното шкафче. Последните думи кънтяха в съзнанието й… Тази нощ… тази нощ…

В огледалото на тоалетката, която се намираше отляво, между измачканата лилава завивка на леглото и шишенцата с козметика, видя отражението на собствения си образ. Побеляла, с хлътнали скули и широко отворени очи. Когато пристъпи, за да излезе от полезрението на огледалото, почувства миризмата на собственото си тяло. Миризма на плесен. Зави й се свят, преглътна няколко пъти, като се опита да разсее непреодолимото желание да заплаче. Излезе от хола и олюлявайки се, тръгна към банята. Отвори крана и разхлади водата, докато спре да трепери.

Не можа да отговори на познатия глас на Фикран, който придобиваше заповеден тон и ставаше леденостуден, щом й казваше нещо важно. Въпреки че бяха предварително уговорени и зашифровани, не можа да отговори на думите й, които й подействаха като леден душ. Чу, разбра и замълча, за да не изрече нещо погрешно, с което рискуваше да разсекрети посланието или пък да одобри казаното. Не поиска нищо, само изслуша Фикран и запази мълчание. На този етап нямаше какво да каже. При положение че тя нищо не знае, не можеше да се очаква да каже „да“ или „не“. Беше много трудно да се предвиди какви биха били последствията, ако онова нещо си останеше само опит. Единственото сигурно бе, че идва краят на една тридесетгодишна връзка. Най-сетне щеше да се разбере кой какво чувства, кой е виновен, кой е повече или по-малко прав. От друга страна обаче, не бе сигурна дали това ще намали разрухата от отровния гняв, породен от безразличието, грубостта, несправедливостта и осъзнаването, че никога не си била обичана. Щеше да й е необходимо време, за да се отърси от вътрешната си болка. При това изпитваше чувства по-объркани, по-необясними и по-силни от гнева. Една тежка утайка, натрупана през годините, за която тя се правеше, че не забелязва. За да разчистиш тази смъртоносна смес, трябва много търпение, смелост и да се върнеш назад в миналото. Но в крайна сметка това нямаше да промени действителността. Сега трябваше да търси решения във връзка с бъдещето си.

Избърса се, оправи косата си. Намаза лицето си с крем. Гримира се леко, като че ли искаше да си вдъхне кураж. Но тази сутрин ръцете й бяха тромави, треперещи и непослушни.

— Не искам нищо да зная — беше казала още в самото начало на Фикран. — Не ме набърквай в тази работа.

— Не знаеш нищо и не си набъркана — отвърна сестра й.

Уж беше така, но тогава защо й се обади? От желание да се прави на интересна?