Инджи Арал - Лилаво

Така й говореше, така я убеди да продаде апартамента си. А всъщност адвокатът и всичко останало се оказаха кьорфишек!

Отпусна се на облегалката на фотьойла, омаломощена от внезапно появилия се сърдечен спазъм. Помислеше ли за последствията, изпадаше в паника. Не можеше да си обясни как се оказа в този водовъртеж. Струваше й се, че всичко се е случило от само себе си, като че и завлече някакъв вихър. Погледна към краката си върху масичката. Изглеждаха грозни. Пръстите й се бяха обезформили заради евтините обувки, които носеше на младини. Илхан ги гледаше с отвращение. „Приличат на странни морски животни“ — й каза веднъж, разплака я и съсипа целия й ден. У него нямаше деликатност, изричаше безцеремонно онова, което мислеше.

Стана и отиде в кухнята. Взе бутилка газирана вода и се строполи на кухненската маса.

Самотата, в която беше изпаднала сега, не бе като някогашната, когато си фантазираше и сама си създаваше радостите и удоволствията, за които тайно копнееше. Когато бе по-млада и разбра, че мъжът й при всеки сгоден случай й изневерява, тя си представяше, че го напуска, че е свободна и започва да обича пламенно някой друг ми други. А може би не точно да обича, а да се люби с други мъже, без задръжки да се прехвърля от един на друг. Да се наслаждава на удоволствията на плътта. Разбира се, онова, което тя искаше, бе секс, а не любов. Искаше й се да се отдава безразсъдно, без капка свян и безкрайна похот на всички мъже, като че ли те са само вещ за удоволствия…

Забеляза, че е изтръпнала от болка. Притаена с ръце слепоочията си, които пулсираха и горяха. Заради внезапните любовни мераци на Илхан, с когото бе обвързана за цял живот, сега тя се оказа в затвор, от който не знаеше има ли излизане. Нейният свят, изграден с търпение, мъки, отстъпки и чувство за вина, изведнъж се срути и стана на пух и прах.

Стресна я звънецът на вратата. В този час не можеше да е портиерът. Сърцето й за миг трепна. Бяха изобретили нови методи за кражба. Звъняха на вратата, за да проверят има ли някой. Ако не им отвореха, опитваха да влязат, ако им се отвореше, се представяха за продавачи.

Звънецът звънна още веднъж. Боса и без да издава звук, отиде до вратата и погледна през шпионката. Беше непознат младеж с длъгнесто лице.

— Кой е? — попита тя.

— Бихте ли отворили за момент?

— Какво искате?

— Системи за дестилиране на водата…

— Не ме интересува — отряза го тя.

Чу стъпките надолу по стълбището. На входа на кооперацията пишеше: „Вход — забранен за амбулантни търговци“, но въпреки това те се вмъкваха и звъняха по вратите. Долови тишината. Разхлаби яката на блузата си и се опита да охлади пламналото си лице. Отиде до балконската врата и я отвори. Прашните картини на Фикран бяха подпрени в един ъгъл до стената. Присви леко подигравателно устни. „Отвратителни са. Трябва веднага да се изхвърлят!“

Миналата година Фикран се бе записала на курс по рисуване и тъй като учителят й й бе внушил, че е скрит талант, тя възторжено и месеци наред рисуваше. Интересно, можеха ли да се наричат картини тези странно оформени и неразбираеми неща? Станаха толкова грозни и измислени, че накрая самата Фикран се изтощи и се отказа.

Не че и Реван не бе опитвала подобни занимания. По едно време посещаваше курсове за боядисване на дърво и аранжиране на цветя. После Илхан я накара да членува в благотворителни дружества и пак по негово настояване се включи в дружеството „Папатялар“ 7, но се притесни от факта, че никъде не успя да намери призвание.

— Ти самата знаеш ли какво точно искаш? — казваше й Илхан с отегчение. — Малко се социализирай! Искам да имаш свои занимания и собствена среда.

— Че аз си имам, но ти искаш да се отървеш от мен, да се махна от главата ти.

— Добре, прави каквото ти хрумне! Не ме интересува, ясно ли е?

— Кога ли те е интересувало!

Така мъжът й в продължение на дълги години бе потискал желанието й за самостоятелност и Реван бе попаднала в заблудата да възприема себе си като естествено продължение на съпруга си. Всъщност всички бракове от нейната среда бяха съжителства, в които с времето жената се превръщаше в израснала от мъжа клонка. Същевременно разочарованията се превръщаха в самосъжаление, натрупваха се гняв и взаимна неприязън.

Ако човек е започнал живота си от неподходящото място, каквото и да захванеше, то се изплъзваше от ръцете му.

С Илхан Саджит се запознаха през зимата на 1972 година, когато като млад инженер той бе започнал работа в централата на голяма строителна фирма, а тя бе там телефонистка. Реван беше завършила девически институт в окръжния град, където бе разпределен баща й, а през трите години след преместването им в Истанбул прекарваше времето си вкъщи, помагайки на майка си, която бе кварталната шивачка. Постъпи на работа във фирмата чрез посредничеството на далечен роднина. Нуждаеха се от пари, а и се смяташе, че девойка от низшата класа, която работи, има повече шансове за изгодна женитба.