Инджи Арал - Лилаво

„Ще гледаш мъжете в очите — съветваше я Фикран. — Право в очите.“ Нима беше лесно?

— За момиче, което е от Истанбул, си странно срамежлива — подхвърли Илхан.

— Израснах в Амася 10 — поясни Реван. — Три години изминаха, откакто дойдохме тук.

— Виж, ще бъда откровен, от известно време ми правиш впечатление. Бих искал да те опозная отблизо… Харесва ми твоята непосредственост, това, че се отнасяш старателно и с обич към работата си. Разкажи ми за себе си, каква музика обичаш, какви книги и филми предпочиташ? Какви са мечтите ти за бъдещето?

— Не знам какво да кажа — отговори Реван. — Баща ми е консервативен, не ми разреши да се запиша в хора и в театралната трупа на училището, което посещавах. Обичам романтичните филми, романите. И музика, разбира се… но вкъщи имаме само едно радио и баща ми, откакто се пенсионира, не се отделя от него. Обичам да шия…

Внезапно млъкна, прочела в погледа на Илхан известно разочарование.

— Ние сме скромно семейство — продължи тя. — Работя, за да помагам на близките си, защото напоследък мама не е добре с очите. А и след появата на конфекцията, частните поръчки намаляха…

— Откровена си, това е хубаво качество — усмихна се Илхан. — Не обичам онези, които се представят за такива, каквито не са. Добре де, нямаш ли някаква цел, не искаш ли да постигнеш нещо в живота?

— Спестявам. Мисля догодина да запиша курс за секретарка или машинописка. Бих искала да стана майка, да свия гнездо, да бъда щастлива… Всеки иска това, нали?

— Разбира се, че иска, но когато му дойде времето. Още си много млада.

— Сега вие поразкажете нещо.

Илхан Саджит й разказа много неща.

— Кой знае какво дете сте били! — на свой ред се засмя Реван.

— Бях палав. Плувах добре. Дори тайно от нашите продавах газирана вода в кината, за да мога да гледам филмите. На единадесет години подкарах един камион и се блъснах в електрически стълб. Скитах, затова ме записаха в интернат. Отърваха се от мен.

Били четири деца. По-малкият, Армаган, бил кротко и умно момче и станал асистент в университета, който бе завършил. Сестра му Гюлджан бе домашно девойче. А най-малкият, Бертан, бил още шестнадесетгодишен. След средното училище не продължил с учението. Помагал на баща си в работата му.

— Баща ми е болен от рак. Лекарите казват, че ще умре до една година. Но сам си изкопа гроба.

— Тоест? — попита Реван.

— Ама че дълго говорих — смени темата Илхан. — Господи, разказвам ти неща, които никога не съм разказвал на другиго. Знаеш ли защо? Едно добре възпитано в семейна среда чистосърдечно момиче, достатъчно зряло, за да не даде възможност да клюкарстват по негов адрес в службата, би могло да бъде много по-близък човек от някой приятел. За мен приятелството с жените винаги е било по-сигурно. Жените не биха продали някого на дребно.

— Сигурно сте имали доста приятелки?

— О, не много…

— Откъде тогава знаете, че жените са по-добри приятели от мъжете?

— Може би защото ми се иска да е така — отвърна Илхан. — Всъщност момичетата предпочитат любовта пред приятелството. Прекалено бързат да се омъжат, да родят деца. Гледат на мъжете като на вид застраховка, гаранция в живота. Ти влюбвала ли си се, Реван?

— Не — изчерви се тя.

Казаното от Илхан й се стори необичайно и в същото време особено важно.

— Обществото не одобрява приятелството на младо момиче с мъже — каза тя. — А и самите мъже мислят така. Какво би могло да направи едно момиче, което трябва да пази честта си?

— Права си. В съзнанието на хората понятието за женска чест е прекалено примитивно. Но с течение на времето тези неща ще се променят. Ще ги променим.

Реван го погледна подозрително. „Всички в началото говорят така, а после изоставят момичетата“, помисли си тя. Въпреки вътрешното безпокойство заради усилието й да намери извинение за закъснението си пред баща си, тя изпитваше необичайно и за самата нея спокойствие. Един начетен и културен мъж й засвидетелстваше своето приятелство и това бе внимание, което не можеше да отблъсне. Не бе срещала друг такъв човек. Защо това начало да не бъде първата вечер по пътя, който отвежда към щастлив брак? Ръцете му са много хубави — сега си спомни много добре, че помисли точно така, — чисти, добре оформени и съразмерни с тялото му.

— Добре, но как? — попита Реван.

— С ум, логика, смелост. Ще отхвърлим вехтото, остарялото, ще приемем новите свободни идеи.

Реван искаше да съхрани в паметта си подробностите от тази вечер. Светлините, които падаха върху морската вода, пърпоренето на една моторница в далечината, полските цветя, поставени в чаша върху дървената маса, музиката, която тихо звучеше. Загорелият тен на Илхан Саджит, който се виждаше изпод разхлабената му вратовръзка, пулсиращата по слепоочието му вена, лешниковокафявите му очи, блестящите жълтеникави косми, подаващи се от края на ръкавите. Плясъкът и соленият мирис на водата! Всичко това бяха неповторими, нови неща, за които дори не би могла да мечтае.