Инджи Арал - Лилаво

Живееха в Малтепе 8, в тясно жилище на долния етаж на двуетажна сграда, чиято фасада гледаше към една изоставена градина, а на горния етаж живееше собственикът. Задушливата, тежка миризма от цигарите, които пушеше баща й, примесена с дъх на мухлясал хляб и лук, изпълваше схлупените стаички на жилището. Родителите й често се караха заради цигарения дим, от който майка й се задушаваше, тъй като страдаше от астма. Баща й, чието настроение бе променливо, бе нервен, дразнеше се за дреболии, всяка вечер вкъщи пиеше, но рядко го виждаха пиян. Дълги години бе чакал да се пенсионира рано и след като това се случи, започна да прави планове — да купи такси или микробус, да отвори бакалница, да произвежда сапун на прах, затова се преселиха в Истанбул, но много скоро силно се разочарова. Паричната компенсация, която получи при пенсионирането си, бързо се стопи и той се превърна в човек, който не става за нищо друго, освен да дреме, да чака вечерните часове на пазара, когато стоките поевтиняват, и да се кара с наемодателя.

Заради безуспешните усилия да избяга и да се отърве от тази обстановка, вечер на Реван не й се прибираше вкъщи, оставаше в офиса, докато затворят, измисляйки си куп служебни задължения, и изчакваше последната служебна кола, която обикаляше из далечните квартали. Пътуването траеше дълго, Реван задрямваше и се събуждаше, унасяше се в мечти. Прекрачвайки в младостта, се бе пристрастила към турските филми, в които се разказваше за любов и след поредица премеждия завършваха с щастлива женитба. Очакваше внезапната поява на своя принц, но освен пъпчивия и рошав син на съседите, друг не бе привлякъл интереса й. Видеше ли го срещу себе си, тя губеше ума и дума, свъсваше лице и преминаваше на отсрещния тротоар. Беше горда, страхуваше се да не се унижи, да не стане за подигравка. Дори пред млади мъже, които харесваше, тя несъзнателно си даваше вид на дистанцирана и студена жена. Ако някой много, ама много я желаеше, трябваше да я омагьоса с нежни, красиви слова. Само така, като огнено кълбо , което ще изгаря този мъж, можеше да попадне в обятията му. Тя търсеше мъжа, който щеше да разрови пепелта и да извади жарта, която гореше в нея , както бе прочела в един роман.

Една вечер Илхан завари Реван в офиса да си маже филия с маргарин. С мили думи й засвидетелства своята близост. После започна да се отбива в централата, интересуваше се как е със здравето, шегуваше се. Показваше се на вратата със стръкче цвете, откъснато от градината.

— Кажи какво е караконджул! — питаше той.

— А, никога не съм чувала — отвръщаше Реван.

— Нула точки. Добре, а какво е „ферахфеза“ 9?

— Тоналност, да, тоналност…

— Правилно, печелите една мандарина! Добре де, а още ли не се свързахте с моя телефон в Измир?

— Повярвайте ми, през пет минути звъня. Но междуградските линии са много натоварени…

— Окей… продължавайте…

В една пролетна вечер Илхан я покани на вечеря в малко рибно ресторантче. Въпреки че изпитваше интерес към младия мъж, Реван се поколеба и отначало не пожела да отиде.

— На колко години си, госпожице Реван? — попита я Илхан.

— Двадесет и една…

— Достатъчно си пораснала. Твой колега от службата вече може да те покани на вечеря, нали така?

— Не знам… Да, разбира се — отговори тя. — Но у дома може би ще се притеснят.

— Ако имате телефон вкъщи, можеш да им се обадиш…

— Нямаме…

— Добре. Аз ще те придружа до вас. Не се притеснявай…

Докато изричаше тези думи, беше разперил ръце настрани, сякаш за да покаже, че няма оръжие и с него тя е в безопасност. Беше мил, сърдечен, внушаващ доверие.

Беше мека, спокойна пролетна вечер. Реван остана изненадана. Не взе на сериозно интереса на Илхан, прецени го като опит от страна на един проектант шегаджия да има добри отношения с девойка телефонистка. Но когато той каза на сервитьора: „Госпожата ще пие само газирана вода“, за първи път през живота си се почувства не просто тя и не просто някоя, а жена, която е свободна и зряла дотолкова, че да бъде поканена на вечеря. Това чувство я насърчи. Разбира се, че ще си поеме отговорността, тя бе хубава, млада, улегнала, би могла да се справи с всичко. Освен това при толкова млади секретарки във фирмата, които впиваха погледи в Илхан, той се интересуваше от нея.

Усмивката му, начинът, по който си служеше с вилицата, погледът му, който сякаш искаше да прочете душата й, означаваше много и това предизвикваше у Реван желанието да разшири границите на живота си, да полети от неплодородните земи, върху които живееше, към една непозната страна, която заслужава да бъде открита. Въпреки това не знаеше къде да постави ръцете си или накъде да гледа, докато той я наблюдаваше по този начин или й говореше.