Инджи Арал - Лилаво

— Значи ти одобряваш анархистите, които обират, отвличат хора и ги убиват?

— Казвам, че този ред и този начин на мислене трябва да се променят. Проблемите не се решават с анархия. Важното е на обществото да се осигури свобода, която отговаря на представите за справедливост и прави човек щастлив. Разбираш ли?

— Тоест?

— Щом ние осъзнаваме истината, ще се постараем всички останали да я узнаят.

— Баща ми мисли, че левичарите са комунисти. Мрази ги.

— Много хора приемат живота такъв, какъвто е, и безропотно го наблюдават, криейки се като къртици. А всъщност редът, в който живеем, е построен върху лъжи и експлоатация и заради това човечеството страда.

Откъде тръгна, докъде стигна! Такъв бе някога Илхан. Революционер бърборко. А сега не признаваше дългогодишните усилия на жена си. Колко се променя човек!

Погледна през прозореца към Принцовите острови. Слънцето не грееше ослепително ярко, гледката бе прекрасна както винаги. Откъм морето се разстилаше мъглива мараня, няколко моторници и рибарски лодки допълваха успокояващата синева. Колко дни, колко вечери бяха прекарали, съзерцавайки тази красота. Посрещаха гости, забавляваха се, страдаха, радваха се. Колко бързо минаха годините. Сякаш бяха преживели всичко в един-единствен ден. Загледа се в цветарката, настанила се на отсрещния ъгъл. Продаваше пъстри хризантеми, рози, шарени карамфили. В ума й изникнаха случки от миналото.

— Какви цветя обичаш?

— Жълти рози.

Беше денят, в който Илхан дойде у тях, за да се запознае с родителите й.

— А, но защо розите не са червени? — попита подигравателно Фикран.

— Защото Реван обича жълтите рози — отговори й Илхан.

— Ау, не знаех! Колко странно. Нали казват, че от жълтото се пожълтява — продължи сестра й с присвити очи.

Илхан не намери за необходимо да отвърне на думите й, а Реван се бе притеснила от самоуверения й вид. После и от погледите й към Илхан, когато поемаше чашата с чай, от случайното докосване до ръката му и флиртуването й с една роза, която затъкна в косите си.

Илхан така и не успя да каже каквото трябва, изпоти се, добре, че баща й овладя положението и го подложи на разпит. Кой е, какъв е, колко печели, има ли майка и баща? Какви бяха целите в живота му? Спомена колко самоотвержено са отгледали дъщеря си. Майка й седеше със скръстени в скута ръце, смазана и мълчалива, опитваше се да потуши вълнението си.

— Аз също желая Реван да има най-доброто — каза Илхан. — Но няма защо да бързаме с женитбата. Нека се опознаем по-добре. Сега се опитвам да се издигна в службата.

— В такъв случай, да направим годежа, да бъде официално…

— Това ще го решим заедно с Реван, уважаеми…

На следващия ден Илхан каза, че Фикран е отвратителна. Точно така каза:

— Не можах да разбера нормална ли е, или болна. Сякаш се опитваше да ме сваля. Не забеляза ли? Беше много смешна с онова конско лице…

— Да, малко е луда, но очаквах ти да бъдеш по-толерантен.

— Според мен е маниачка.

— Може би, но е умна.

— И баща ти е припрян. Не мога да се оженя ей така, на бърза ръка, нали разбираш?

— Твоя беше идеята да се оженим.

— Казах да помислим, а не хайде хоп, утре да отидем и да се оженим, нали така?

Спориха, скараха се.

Реван прекара петнадесет дни с наранено честолюбие. Илхан не се отбиваше в централата, не я търсеше и не се обаждаше. А и тя не изпитваше любовна мъка и копнеж. Само му бе ядосана заради състоянието, в което бе изпаднала по негова вина. Един ден научи, че е напуснал фирмата. Незнайно защо й олекна, като че ли от гърба й бе паднал тежък товар. „Значи не го обичам. Ако го обичах, щеше да ми е тежко.“ Само веднъж бяха останали насаме — при това половинчато, — без да изпита удоволствие от секса. Беше прекалено тежък и мек. Нямаше опит, но имаше интуиция. Още преди да разбере какво става, още при първата целувка се беше изпразнил, после притеснен и изпотен напразно се мъчи да свърши нещо. Добре, че стана така. Нямаше нищо, за което да се измъчва или страхува. Любов, щастие, хубаво бъдеще… това бяха все неща, които се говореха колкото приказка да става. Просто звуци, излизащи от устата. А Илхан даже и това не бе изрекъл. Дори веднъж не каза, че я обича.

След около месец, когато гневът още не бе я напуснал, Илхан й се обади по телефона. Каза, че отишъл в родния град за сватбата на сестра си и известно време останал при баща си. Станал съдружник в една фирма. Работел много. Надявал се, че не е наскърбил Реван. След като пооправи работите си, щял да я посети.