Инджи Арал - Лилаво

Докато чоплеше рибата в чинията си, в един момент повдигна глава и му се усмихна. Една пълна с признателност усмивка. Младият мъж й отвърна с поглед, който показваше, че е оценил благодарността и решителността й. Досега се бе отнасяла дистанцирано към подобни истории. От доста време й се струваше, че ако човек като нея започне да мисли за голямата, истинската любов, все едно че е отправил поглед към невъзможното. Но все пак я очакваше, без да губи надежда. Ето че сега вратата се бе отворила и на прага й бе застанал Илхан.

След седмица отидоха на пикник. Накараха един човек, който минаваше по пътя, да ги фотографира. Реван бе облечена с бяла блуза и дълъг панталон. Този тип панталони бяха модни за сезона, сама си го бе ушила. Син, кафяв или лилав, сега не си спомняше. На снимката се усмихваха един на друг. И двамата седяха под дърветата. Сенките на листата падаха върху лицето му. Нейната усмивка беше свежа, пълна с надежда и красота. Ръцете им — преплетени зад пейката, прегърнали са се през раменете.

Телефонът звънеше. „Няма да вдигна“, каза си Реван. Телефонът звънна още веднъж, после секретарят зазвуча с гласа на Севим. Питаше ще дойде ли на следобедната партия на конкен 11. Бяха открили сезона. Севим бе най-добрата й приятелка. Разведе се преди няколко години, а след като и двете й деца се изнесоха, остана сама. Беше щастлива, защото вече нямаше за кого да готви, да се тревожи и да се грижи. Живееше живота си на пълни обороти. Така казваше, но Реван не й вярваше. Беше самотна, много самотна.

Отново влезе в хола и застана пред прозореца, от който се виждаше морето, отвори го и седна пред него. Въпреки че слънцето се бе издигнало високо, днес нямаше да е горещо. Полъхът от морето носеше прохлада. Беше наивна и млада, когато се нанесоха в това жилище, от тогава бяха изминали шестнадесет години — крайбрежната ивица, която някога беше красив парк, днес се бе превърнала в яхтено пристанище. Загледа се в гъсто наредените една до друга яхти. Колко пъти бе поглеждала през този прозорец, но кой знае защо, едва сега привлякоха вниманието й. Всяка от тях вероятно струваше няколко милиона долара. Дали сега й правеха впечатление, защото остана без пари?

Илхан нямаше яхта. Наемаше, когато му потрябва. Собствениците на яхти бяха може би по-богати от него. Дали и те прахосваха парите си по уличници? Естествено, богатството е нещо, което трябва да се уважава, кой не би искал да е богат. Всички не можеха да са равни. В обществото има и богати, и бедни. Но защо непрекъснато се говореше за безпаричие и обедняване на населението, като имаше толкова много пари, толкова много удоволствия? Помисли си, че част от хората се размножават прекалено много, от това е, разбира се. Най-неграмотните непрекъснато правят деца и обедняват. Освен това ги захвърлят на улицата, за да станат хулигани, крадци и анархисти. Единствено тяхната къща в квартала остана необрана! Постави бронирана врата, направи двойни ключове, но нощем пак се страхуваше. Защото влизаха и през иглени уши.

Говореше сама на себе си, естествено. Подобни коментари пред други хора бяха неуместни. А и никой не знаеше какво ще стане утре. Излишно бе да се търсят виновни. Животът бе несправедлив. Никога не е бил справедлив. Не можеше и да бъде. Внезапно се почувства като в уголемен, деформиран свят. Кой бе създал този нелогичен, глупав, невероятен свят? Някои лесно получаваха всичко, което пожелаеха, а за други нещата оставаха недостъпни. Тя нямаше да е от тях. Едно по едно ще си вземе своето от онзи човек. От какво да се страхува?

Пое си дълбоко дъх. Как се получаваше така, че в един момент случки от настоящето и миналото, свързани една с друга, се разтваряха пред нас като географска карта? Значи пазим и скриваме всичко и един ден, в миг на просветление, мозъкът събира тези части и като в огледало вижда ясно цялото.

Положението можеше да се обобщи така: Илхан без усилия и без умора бе получил онова, което искаше. С лекота бе създал царството си. При това само за петнадесет години. Реван естествено го бе подкрепяла, бе щастлива от успехите му, постигнати благодарение на личната му воля. Сега не съжаляваше за проявената всеотдайност и търпение, но не беше за вярване, че след всички тези придобивки съвместният им живот се превърна в поражение.

Когато потеглиха заедно по този път, Илхан бе чистосърдечен и изпълнен с вяра. Говореше, че управниците представят лъжата за истина, че обещават на обществото прогрес и промяна, а всъщност са докарали народа до по-голямо обедняване и безнадеждност. Правителствата прокламираха демокрация и свобода, но с огромен натиск бяха потъпкали и демокрацията, и свободата. В онези дни подобни думи я плашеха. Защото натикваха в затворите всички левичари, които ги изговаряха публично.