Инджи Арал - Лилаво

В началото, макар и малко тъжна, тя живееше в мир със себе си. В последвалите години нейното засилващо се безпокойство бе определено като наследствено заболяване. А през последната година бе станала прекалено притеснителна и мнителна. Преследваха я разни натрапчиви мисли и страхове. Не излизаше сред хората и като че ли не изпитваше удоволствие от живота. Често изпадаше в кризи, придружени от задух и изпотяване. Може би това не бе сериозно неразположение, което да се нуждае от лечение. Но като се изключат успокоителните, изписвани й от доктор Бедир, тя не получи друга лекарска помощ. През последните си дни гълташе успокоителните, които онзи комунист пияница й изписваше в големи количества, защото увеличаваше на своя глава дозите.

Илхан държеше баща си отговорен за смъртта на майка си. Направи се, че не забелязва траура, който той спазваше тромаво и непохватно. Помисли си, че изпитва мъка, защото е убеден, че жена му не е изпълнила обета си да му е отдадена за цял живот. Беше закрилял жената, който бе негова собственост, беше защитавал честта й и я бе наградил с единственото, което му се удаваше най-добре — да работи до смърт и да печели. А неговата награда бе пропадането в дълбока празнота. Беше победен, обиден, в черупката му се бе отворила огромна дупка. В онези дни Илхан започна да изпитва жестоко презрение и омраза към баща си. Много по-късно щеше да осъзнае, че тази омраза го бе направила свободен човек.

„Добре, но какво знаех аз за този човек?“ Оттогава бе минало много време и вместо да презира и осъжда баща си, вече се опитваше да го разбере. Отдавна се бе отърсил от младежката склонност да не прощаваш. Сега беше по-гъвкав, по-великодушен. Ибрахим Сезер, баща му, беше човек като много други. Вече не му бе обидно да си спомня за него. Някога мислеше, че той носи в себе си цялата неопитомена ярост и егоизъм на човешкия род. Но сега бе разбрал, че той не бе имал много възможности да бъде друг.

Ибрахим бе на пет години, когато през 1924 година босненското му семейство от едно село в Черна гора се беше преселило в Турция. Мъжете от фамилията известно време работили в медните рудници в Баля, после дошли в Гюзелсу, където заживели в крайна немотия. Когато баща му починал, още непълнолетен, Ибрахим работил каквото намери — чиракувал при бакалин, чистел канали, продавал гевреци. Често обвиняваше децата си, че не знаят какво е немотия. До петнадесетгодишна възраст бил виждал портокали само по сергиите за плодове и не познавал вкуса им. В онези години, когато бандитите убивали човек заради кило брашно или самун хляб, се хранели с ряпа, зеле, маслини и зехтин. Тогава хванал краста, разболял се от малария, но се борил за живота си. Изгарящ от температура, с една гола тояга в ръце пазел нивите от негодяи и нещастници. На седемнадесет години се научил да играе на барбут, да се напива с евтино вино, да носи ножове и да ги хвърля, движейки се с походката на бабаит, да се репчи на всеки, който го изгледа накриво.

През 1939 година го взели войник. По време на петгодишната си казарма в Тракия, през годините на Втората световна война, заделял контрабанден тютюн и част от дървата, които режел за войската — крадял, продавал и припечелвал джобни и за барбут. След като го уволнили и той се завърнал в Гюзелсу, поискал да се ожени за една девойка, на която бил хвърлил око, но му отказали, тъй като нямал работа. Опитали с негов приятел — шофьор на автобус, да отвлекат девойката, но неуспешно. После два месеца лежал в затвора. Едва тогава се опомнил. Заедно с брат му Сейфеттин започнали да сеят жито, ечемик и царевица в нивите от тридесет декара на майка им в Айвачукур. През следващите две години двамата братя един след друг се оженили и си поделили земята.

Ибрахим повярвал на земята така, както на никого в живота. Земята не изневерява на мъжа, както жената. Ако й се посветиш и я галиш с ръце, и я нахраниш с потта си, дори да се хванете с нея за гърлата, тя стократно ще ти го върне.

Преди 1945 година започнал да отглежда сезонни зеленчуци. С конска каруца обикалял кварталните и селските пазари и ги продавал. А когато работата и земята се увеличили, отначало започнал да отдава плодовете и зеленчуците на продавачи, а впоследствие правел доставки на едро в халетата на близките градове. Илхан знаеше, че в онези години баща му много се впечатлявал от търговците от град Адана, които харчели луди пари по баровете в Истанбул и Измир, и се стремял да им подражава. Искал да бъде богат, да победи немотията, обработвайки с невиждано трудолюбие земите, които постепенно се разраствали. Засял непознати сортове зеленчуци и плодове, които дотогава не били отглеждали в областта. Бил упорит, находчив и инициативен. На власт била Демократическата партия и в страната пристигнали първите трактори и земеделска техника. Баща му успял да отгледа нови сортове краставици и домати, нектарини, италиански сливи. Когато първите хиляда мандаринови фиданки, донесени от Бодрум, изсъхнали, той не се отказал, на следващата година ашладисал мандарини от Ризе със сорта сацума и получил първата реколта.