Инджи Арал - Лилаво

Беше февруари 1964. Седемнайсетгодишен, Илхан учеше в интерната на един френски колеж в Истанбул. Заместник-директорът го повика и му каза, че майка му се е разболяла и ще му даде седмица ваканция, за да си отиде да я види. Не посмя да попита: „Да не би да е починала?“. Седна разтреперан в студения автобус. Щом пристигнаха, веднага хукна към дома. Виещ, студен и бръснещ вятър духаше по улиците. Звънецът не работеше. Заудря с ръка по вратата. Отвори сестричката му Гюлджан, която тогава беше на около дванадесет години. Входното антре бе потънало в сиротата на вечерта. В самота, която усилваше страховете му. Една слабо светеща крушка, сенчести сиви стени, тишина и познатата остра миризма на дома.

— Къде е мама? — бе попитал той. Гюлджан, облегната на стената, сякаш си бе глътнала езика и с уголемени очи гледаше батко си. В този момент баща му се показа на градинската врата, небръснат, зачервен, съсипан.

— Горе, в леглото си е — каза с премазан глас, гледайки не към Илхан, а към палтата и шаловете, нахвърляни върху закачалката.

— Какво й се е случило? Как е сега?

Ридаейки, Гюлджан избяга в стаята долу. Баща му мълчеше с отворена уста. Само посочи горния етаж с ръка, като че ли казваше: „Иди, виж“. После грабна якето си от закачалката и излезе.

Докато бързо се качваше по стълбите към горния етаж, Илхан си представяше как ще влезе в стаята й и ще я намери да лежи в леглото си, облечена в нощницата на сини точки. Майка му ще му се усмихне, ще потрие ръце, за да му покаже колко много се радва, и ще му поднесе бузата си, за да я целуне. После ще му разкаже някакви неща — какви точно, и той не бе съвсем наясно, но щяха да са такива, каквито трябваше да бъдат казани и каквито той винаги бе искал да чуе от нея. Може би щеше да му разкрие най-важната тайна на живота си. Или ще му поднесе някакъв ключ, който отваря невидимата врата на бъдещето.

Спря в хола на горния етаж, за да си поеме дъх, после влезе в полутъмната стая, в която лежеше майка му, и пое към тишината, обграждаща леглото. Тялото й бе покрито с чаршаф. Голямата му леля, седнала до прозореца, се молеше безмълвно и когато го видя, започна да плаче.

— Ах, чедо мое, видя ли какво стана… Отиде си майчицата ти, чедо, отиде си, момчето ми…

Стана и го прегърна.

В първия момент той не продума, нищо не можа да попита, нито да каже. Беше видял майка си само преди петнадесет дни и нищо й нямаше.

— Може ли да видя лицето й?

— По-добре ще е да не го виждаш, момчето ми.

— Искам да го видя. Няма да повярвам, ако не го видя.

Когато леля му отметна чаршафа, забеляза, че върху лицето й имаше тъжна, неопределена усмивка. Като че ли това бе единственото, което им оставаше. Илхан я гледа дълго, сякаш очакваше да се събуди и да каже, че случилото се не е истина. Когато леля му отново покри лицето й, той попита:

— Какво е станало?

— Тръгнала към морето, чедо.

— Към морето ли? Но защо?

Майка му обичаше морето. Искаше да бъде като онези, които се къпят в него. Но не можеше. Не беше удобно като градските жени да облича бански костюм, да седи на плажа. Толкова ли много й беше домъчняло за морето, че е тръгнала към него в зимен ден?

— Така е пожелала. Не е лесно, но трябва да си издръжлив. Ти вече си млад мъж, трябва да си за пример на братята си.

Защо ли майка му бе избягала от земното и бе предпочела зова на наситената с йод миризма на небитието? За да предаде свободно сетния си дъх сред необятната водна шир и да се приюти в родината на морските сирени и на потъналите кораби?

Известно време Илхан бе поседял с глава между ръцете, а после слезе долу с треперещи колене. Армаган и Бертан ги нямаше. Гюлджан се беше захлупила на дивана във всекидневната и плачеше. Погали я по косите, каза й няколко утешителни думи. Излезе навън и хукна към морето. Когато пристигна на брега, му се прииска да се хвърли сред побеснелите вълни. Не можа да го направи. Падна на колене върху мокрия и студен пясък, давейки се в хълцания, страх и болка. По едно време прегърна някакво улично куче, което душеше крачолите му, сякаш искаше да го утеши. Когато Армаган го намери там, беше вече нощ.

Илхан все ревнуваше майка си от баща си. Беше убеден, че тя превъзхожда баща му, че е по-чувствителна от него и е по-добър човек. Струваше му се несправедливо, че онзи груб и инатлив мъж притежава такава красива, топла и добра жена. Първата година, когато го изпратиха да учи в колежа в Истанбул, тайно плачеше нощем. Зимата на единадесетата му година премина трудно. Мислеше, че не е обичан и е изгонен от къщи. Кой знае защо, обвиняваше баща си, макар че майка му бе настояла да отиде. Тя плащаше училищните такси. Естествено, после свикна. Истанбул бе много хубав. Разрастваше се. В последвалите години бе започнал да мисли, че майка му е достойна за по-добър живот. Илхан обичаше киното и през уикендите заедно с приятелите си гледаше филми. Впечатляваше се от героините, които виждаше на екрана. Искаше и майка му да бъде като тях. Баща му трябваше да й целува ръка, да й засвидетелства уважение.