Инджи Арал - Лилаво

Внезапно го връхлетя парлив спомен от миналото му: лежи по гръб върху тревата на брега на реката и гледа към небето. В пениса си усеща първите признаци на половото съзряване, с ръце опипва тялото си, което настръхва от болезнено удоволствие. Малко се страхува от новото си състояние, без да знае защо. От сривовете, бурите, изневерите, отричанията, отчаянията и разочарованията, които ще предизвика. От проклятията, униженията, излишната гордост. Може би се страхува от неукротимата и съдбовна категоричност на чувствеността, от отровата, която понякога превръща любовта, приятелствата и дори самия теб във враг. Още не знае…

Опита се пак да заспи, но дали заради съня — изпитваше неясна тревога. Дали със сина му нямаше да се случи нещо лошо? Злокобен знак ли беше видението на майка му в онази плашеща обстановка? Изведнъж се изправи и седна в леглото. Жасминовият аромат, този страшен мирис от химията на съня му, го близна по лицето и отмина. Възможно бе опасността да се отнася лично до самия него. Може би ставаше дума за един от онези случаи, когато неясно как предчувствията се задействат и карат човек да внимава. „Искам да видя внучето си“ — беше казала майка му. Не трябваше да пренебрегва думите й. Наистина имаше и такива, които искаха и чакаха той да умре. Конкурентите му в бизнеса, тайните врагове, някой уволнен бивш директор или жена му Реван и най-вече балдъзата му, онази червенокоса вещица Фикран. Спомни си заплахите, които сипеше.

Преди три месеца, в началото на лятото, веднага след развода, Реван заедно със сестра си бе дошла тук, в частната вила на Илхан в градината на хотела уж за да си прибере вещите, и се държа изключително непочтено. Илхан бе изненадан от състоянието, до което се бе докарала Реван. Когато чу, че са дошли, така се ядоса, че изнесе пред вратата куфарите им. Не им позволи да влязат в къщата, където от месеци живееше с жената, която обичаше и която беше майка на сина му. Беше принуден — за съжаление — да ги изгони по този грозен начин, но те си го бяха заслужили. Макар да ги беше известил, че ще изпрати вещите им, предизвикателната им поява безспорно целеше да обезпокоят Ренгинур, да я наскърбят и обидят.

— Как може да не ме пуска в къщата, в която съм живяла до вчера? — бе извикала Реван с плачлив и сприхав глас.

— Мислех те за горда жена, жалко! — въздъхна Илхан.

— А ти? Не се ли срамуваш?

— Ти си нищожество — беше казал на жена си. — Сестра ти те командва от години. Държи ти юздите. Предала си се!

— Ти нямаш съвест! — Фикран се хвърли напред. — Ти си този, който позволи да ти хванат юздите! Дори се отричаш от дъщеря си! Твоят истински наследник е дъщеря ми Кумру! Твоята любовница, онази уличница, която само изглежда невинна, те върти на пръста си. Детето й не може да е от теб!

— Затваряй си устата! — разгневи се Илхан. — Не аз, а Реван осинови дъщеря ти. Аз я обичам. Но вие двете ще я направите като вас. Използвахте ме толкова години, махайте се от главата ми!

— Ще наема хора да те убият — извика Фикран, докато се качваше в колата. — Илхан Саджит, ще умреш като куче.

Каква дързост, какво нахалство! Ядоса се, но не го взе на сериозно. „Куче, което лае, не хапе“ — реши той. Някога, когато още не се бе научил да управлява, определени хора го плашеха. Често се чувстваше обиден, наранен. Но сега бе непоклатим като скала. Беше силен.

Не можеше да каже, че не се страхува от смъртта. И не желаеше да мисли, че един ден ще умре. Очакваше това да се случи естествено — когато настъпи сетният му миг. Разбира се, че не желаеше да бъде ликвидиран преждевременно от хора, които не струват пукната пара. Донякъде бе разбираемо желанието на досегашните му близки да се отърват от него. Довчера се грижеше за тях и ги пазеше, но сега интересите им бяха застрашени. Обикновените хора, чиято връзка със света е изцяло подчинена на парите, лесно губят всичките си ценности. Фикран бе такъв човек. Егоизмът и дребните страсти можеха да я накарат да извади всичко за продан. Така ставаше опасна. За ограничени хора като нея Илхан бе виновен. Не защото бе нарушил правилата или, грубо казано — се бе разгонил. А защото бе затворил кранчето на парите, които наливаше, без да държи сметка за какво ги харчат.

Внезапно пред очите му отново се яви лицето на майка му на смъртния й одър. Спомените от детството се раздвижиха в прозрачно бистрите води на паметта му. Виждаше майка си как се разхожда боса по плочника с кофа вода в ръката, да полива цветята, да се смее на безлюдния морски бряг, докато се опитва да събере разветите от вятъра поли на черната си дреха, или наведена над леглото на някое от децата си, да подпъхва юргана. Спомняше си как се размотава с чайниците и тавите, как реже на ленти домашната юфка или мачка червени чушки и изцежда сока им, как разнася разни неща и подрежда шкафове и чекмеджета. Нежността на ръцете й, държащи джезвето върху жаравата, напевния й глас, с който разказваше приказки. Начинът, по който увиваше русите си коси и ги събираше на врата си с шнола…