Катрин Сътклиф - Вярност

— Елате тук, мис Аштън — предложи господарят й, протегна и другата си ръка към нея, прегърна я през раменете и тя се облегна на нея като безпомощна марионетка.

Можеше да прошепне нещо като „Не!“, „Недейте!“, „Не искам!“. Думите обаче жужаха несвързано в мозъка й, в противоречие с онова, което желаеше тялото й още от предишната вечер.

Мария се премести на неговата седалка, отпуснала назад глава, предложила шията си на отворената му уста. Усети топлата пара от дъха му по кожата си, след което той заби лекичко зъби във врата й, докосна го с горещия си език и устни. В същото време обхвана в дланта си пулсиращата плът на слабините й и започна да я гали така нежно, както бе правил с клавишите на любимото си пиано.

Това не бе съзнателно решение; тя не бе капитулирала доброволно. Тялото й обаче сякаш бе започнало да живее свой собствен, независим от нейната воля, живот. В продължение на часове… не, на дни, то бе търсило нещо, което можеше да й даде само той, херцогът, нейният господар, с неговия пламенен, презрителен поглед, изгарящи устни и вълчи маниери. Бе се превърнала в подобие на Моли, затворничка на своите желания.

Устата му намери нейната и обсеби устните, зъбите и езика й, като издаваше гърлени звуци. В същия момент напъха пръсти дълбоко в нея. В отговор младата жена замята ръце и крака, разтвори още повече уста и се притисна още по-силно в стегнатото му тяло, като издаваше някакви скимтящи звуци. Най-накрая се откъсна от устните му и отметна назад глава, като се отдаде напълно на магията на ръцете му, които бяха нажежили студения допреди малко въздух.

В този момент той спря.

— Моля те, моля те! — чу се да казва тя, макар да не знаеше точно за какво го умоляваше; може би само за край на мъченията си, за блаженството, което бе видяла върху лицето на Моли, за небесния екстаз, за който й бе говорил Пол и който идвал, когато се съединиш с човека, когото…

— Шшт! — прошепна Солтърдън и затисна устата й с длан.

Протегна скованото си тяло към прозорчето, дръпна рязко перденцето и студеният въздух ги удари грубо по лицата. Селският пейзаж бягаше от двете им страни. В този момент се чуха изстрели и викове.

— Копелета — процеди през зъби херцогът и, като се подаде малко през прозорчето, извика на Тадеус. — Ще можем ли да се доберем до Торн Роуз? По дяволите, човече, отговори ми!

— Не можем съ мери с техните коне! — извика конярят.

— Постарай се, дяволите да го вземат!

— Да, ваше височество.

Солтърдън се отпусна отново на мястото си. Когато обърна отново лице към своята спътница, то изглеждаше влажно и замръзнало. Сграбчи полата и й закри коленете. Младата жена не можеше да помръдне, не можеше да мисли. Чувстваше тялото си като навита до край пружина, която щеше да се скъса всеки момент.

Херцогът изръмжа нетърпеливо, хвана ръцете й над лактите и я раздруса.

— Ела на себе си, Мария. По дяволите, чуй ме.

Разтърси я отново. В същия миг отвън се чуха нови изстрели. Каретата се затресе, наклони се на едната страна, после — на другата и принуди младия мъж да се вкопчи в дръжката на вратата, за да не падне.

Тогава целият свят сякаш се обърна с главата надолу. Солтърдън стисна Мария здраво в обятията си, докато екипажът увисна за момент във въздуха, след което се стовари на земята, започна да се върти и всичко стана черно като нощ.

Солтърдън дойде бавно на себе си; трепереше от студ.

— Тъпоумно копеле, к’во, по дяволите, си мислеше? Както гледам, май си ги убил. Представяш ли си к’ви неприятности шъ си навлечем зарад’ убийството на един херцог?

— Ний просто малко съ повеселихме. К’во та прихвана? Сега и твойте угризения ли шъ ни стовариш на главата, а?

Гласовете изчезнаха.

Младият мъж изгуби отново съзнание.

Когато отвори отново очи, студът сякаш бе проникнал до костите му. Вдигна глава и се огледа: изринат сняг, пръснати юзди, връви и хамути (които падащият сняг бързо покриваше), почти неразличимите форми на мъртъв кон. И над всичко това, близко до скалист хълм, сред хаос от изпочупена дървения и онова, което бе останало от кадифените седалки, лежеше каретата.

— Мария — произнесе младият мъж, а след това извика: — Мария! — като същевременно полагаше усилия да се измъкне изпод снега.

Главата му пулсираше. Пръстите му горяха. Представата за крехкото й тяло, смазано сред останките от екипажа, го накара да изохка на глас. Заудря с юмрук камъка до себе, докато болката не го накара да се отпусне и да се обърне по гръб върху снега. Затвори очи.