Катрин Сътклиф - Вярност

Изписка, тъй като той я сграбчи за китката с обвитата в ръкавица ръка и я дръпна в каретата. След това затръшна вратата зад гърба й. Тя се стовари върху плюшената седалка, като изхълца от възмущение. А след това се провикна през прозореца към Джон, който бе заслизал забързано по стълбите в мига, в който херцогът я принуди да се качи в екипажа.

— Струва ми се, че на нейно височество не й е добре, мистър Рийс. Сигурен съм, че вашата компания и молитви ще бъдат по-полезни за баба ми, отколкото опитите ви за героизъм — за мис Аштън.

Джон спря в горния край на стълбището, без да отговори; лицето му беше почервеняло, вятърът мяташе буйно пелерината му около краката. В това време Тадеус се спусна към каретата и подаде шапката и маншона през прозорчето, а после се покатери върху капрата на кочияша. След като се усмихна за последен път лукаво, Солтърдън спусна щората и се облегна върху седалката. Впери поглед в Мария, която трепереше от гняв.

— Нямате нито право, нито причина да се държите така отвратително с мен пред очите на моя гост, ваше височество.

— Имам право да правя каквото си поискам, мис Аштън. Мога да изхвърля любимия ви викарий, ако реша. — Изви едното ъгълче на устата си в усмивка и додаде: — Една дума от моя страна и ще се прости завинаги с църквата.

— Защо бихте направили подобно нещо? Той не ви е сторил нищо…

— Така ли?

— Кажете ми какво е направил.

— Нарушил е границите.

— Като дойде в Торн Роуз ли?

Негово височество потъна още по-дълбоко в своята седалка. Изражението му бе затворено. Подпрял гръбнак на възглавницата, разтворил леко колене, които се полюшваха с всяко движение на каретата, той продължаваше да я гледа така напрегнато, че цялото й тяло се вдърви и замръзна като висулките, които се образуваха по клоните на дърветата.

Най-сетне той рече:

— Мислите ли да тръгвате с него?

— Още не съм имала време да помисля върху това.

— Обичате ли го?

— Това не е ваша работа.

— Моя е, ако засяга бъдещето ми.

— Да! — извика вбесено Мария. — Обичах го… обичам го… той е… винаги ми е бил верен приятел, на когото мога да разчитам още от детските си години. А като пораснах най-голямата ми мечта стана да се омъжа за него.

— Той никога няма да те направи щастлива.

— Откъде знаете?

— Знам, че обича Господ повече, отколкото обича теб. Ако не беше така, сега нямаше да бъдеш в Торн Роуз.

Потънала в ъгъла на плюшената седалка, младата жена гледаше през прозореца и се мъчеше да съсредоточи вниманието си върху заледените дървета и снежните преспи, които ставаха все по-дълбоки.

— Изобщо не мисля, че той може да те направи щастлива — заяви убедено Солтърдън. — Ти си от онези жени, които биха очаквали да получат стопроцентовото внимание на своя съпруг. Ще го изискваш, разбира се, и ако не го получиш, ще започнеш да мамиш.

Мис Аштън го зашлеви през лицето.

В отговор той само се изсмя.

— Ти ще го унищожиш, малко по малко. Той ще проповядва пред захласнато слушащото го паство за прелюбодеянието и греха на скандалното съвокупление, а после ще се върне у дома при съпругата си, която ще го обгърне през кръста с красивите си бели бедра и ще поиска повече от неговото тяло и душа, отколкото е в състояние да даде, тъй като всеки път, когато проникне в теб, Господ ще го потупва по рамото и ще му напомня кое трябва да стои на първо място за него.

— Ти си готов да презреш всеки мъж, който може…

Мария прехапа устни.

— Който може какво, мис Аштън? Да люби една жена ли? — Засмя се тихичко. — Съществува огромна разлика между чукане и любене. Да вземем нас, например… Ако можех, щях да ти вдигна полите, да проникна в теб и да си направя кефа по-бързо или по-бавно, в зависимост от желанието си. От друга страна, бих могъл да забравя за собственото си удоволствие и да се съсредоточа напълно върху твоето, без изобщо да стане нужда да се вмъквам между красивите ти крачета.

— Престанете — извика младата жена и запуши уши с дланите си. — Искам да се върна веднага в Торн Роуз. Настоявам!

Херцогът се приведе напред, пъхна показалеца си под подгъва на полата й и го повдигна лекичко.

На студената зимна светлина очите му приличаха на котешки; те сякаш я хипнотизираха и не й позволяваха да помръдне. О, Боже, защо стоеше като закована? Защо не можеше да впие нокти в нахалното му лице? Защо не можеше да извика на Тадеус да я спаси?

Върховете на пръстите му докоснаха прасеца на единия й крак и тя затаи дъх. След това залазиха по-нагоре, към извивката на коляното, после към бедрото и когато тя опита да събере крака, той не й позволи, като разпери длан.