Катрин Сътклиф - Вярност

Някакъв звук.

Въздишка.

Шепот.

Надигна се и се огледа.

Скалата, върху която лежеше, извиваше надясно и на върха й растяха храсти и магарешки бодили. На нейното било, край островърхи черни скали, лежеше някаква тъмна фигура. Солтърдън се надигна отново, премигна, тъй като ледените капки му пречеха да вижда, и се взря натам.

Мария!

Запълзя към нея. Тя лежеше по гръб в снега, а сребристите коси бяха разпилени около главата й. Беше без обувки. Малките й розови пръстчета надничаха през дупките в чорапите й. Брадичката й беше одрана. Точно над лявото й око започваше да се образува пурпурна подутина.

Щом се добра до нея, Трей я хвана здраво и я придърпа към себе си. Тя изохка, раздвижи се, завъртя глава към неговата и очите й се отвориха.

— Ваше височество?

— Не мърдай. Не говори. Боже! — Засмя се облекчено. — Помислих, че си мъртва.

— На мъртва ли приличах, сър?

— Ужасяващо мъртва, любов моя. Като ангел. Снежен ангел, с ледено-кристални устни.

— Студено ми е, сър.

— Ела насам. Внимателно. Можеш ли да се движиш?

Успя да разтвори горната си дреха и, като притисна мекото й тяло към себе си, загърна наметалото. Младата жена се сгуши в него, плътно прилепена към гърдите му, темето й се допираше до брадичката му. Беше обвила ръце около кръста му, краката им бяха преплетени като на задоволени любовници, готвещи се да спят.

Херцогът я целуна по главата, която ухаеше на наквасени със сняг виолетки. Тя се притисна отново и прошепна:

— Не се притеснявайте, ваше височество. Аз съм тук, ако имате нужда от мен.

„Ако имате нужда от мен.“

Боже милостиви, колко прелестно невинно.

От време на време прокарваше длани нагоре-надолу по ръцете й, размачкваше гърба й, масажираше врата й… всичко, с което можеше да запази топлината й, докато минутите се точеха мъчително бавно и преминаваха в часове, а дневната светлина започваше да посивява.

Къде, по дяволите, беше Тадеус? Дали не бе полетял надолу заедно с каретата и конете?

Несъмнено скоро някой щеше да дойде да ги потърси. Надигаше се буря, вятърът пъшкаше и въртеше снега във въздуха, приличен на остри иглици. Солтърдън не смееше да затвори очи: щеше да умре. Тя щеше да умре.

Притискаше я силно към гърдите си, разтърсваше я, не й даваше да заспи окончателно, принуждаваше я да поглежда от време на време към него. Големите й сини очи със заскрежени ресници се взираха безизразно в лицето му и това го изпълваше с паника.

— Говори ми — помоли той.

Очите й се затвориха.

Покри устните й с отчаяна целувка, докато опитваше да разтвори челюстите й с пръсти. Целуна я още по-силово, като я принуди да отвори уста, провря езика си в нея. Младата жена се размърда и изохка.

— Целуни ме — процеди през зъби херцогът и усети, че тялото й потрепера.

Дишането й се учести. Студената й кожа се затопли, придоби гъвкавост, а тя самата изохка гърлено.

Ръката му се плъзна по гръдния й кош, намери едната й гърда, обхвана я и я стисна, леко в началото, след това по-силно, по-грубо, докато усети малките й длани да се извиват в ризата на гърба му. Кракът й го придърпа по-близо, толкова близо, че усети топлината между бедрата й. Мария обърна нежните си, разтворени устни към рамото му и въздъхна дълбоко.

Кръвта му се бе стоплила.

Челото му започваше да се поти.

С разтуптяно сърце, Трей измъкна ръце от дрехите й, притисна я силно в обятията си… докато дишането й се успокои и тя се отпусна тихо в ръцете му. Извърна лице към падащия сняг и се разсмя. Смя се толкова много, че от очите му покапаха сълзи и потекоха по замръзналите му бузи.

Най-накрая мис Аштън се обърна към него и премигна. Посинелите й устни промълвиха:

— Не мога да разбера кое е толкова смешно; та ние умираме от студ.

Херцогът сграбчи лицето й между дланите си и възкликна:

— Мария… студено ми е на прътите на краката.

Тя се намръщи.

— Мария… краката ме болят.

— Краката ли?

Той кимна и я целуна здраво по устата, преди да се разсмее отново.

Замаяна, младата жена се изправи. Най-накрая, осъзнала значението на това откритие, започна да опипва тялото му, като слизаше надолу по краката и стискаше.

— Да! — извика той и заудря с юмруци по снега. — Усетих го, Мария.

— А там?

— Да!

— Тук? Можеш ли да ги движиш?

Като скърцаше със зъби Солтърдън, направи опит да помръдне долните си крайници — нищо. Опита отново. Изтощен се отпусна на земята, пое си дълбоко въздух…

— Ваше височество! — възкликна мас Аштън. — Стъпалото ви. Помръднахте ли го?