Катрин Сътклиф - Вярност

— Джон — повика го тя. — Приятелю!

Той се извърна и извика:

— Приятел ли? Бих предпочел да гния в ада, вместо да ти бъда приятел… единствено приятел.

Трепереше. Очевидно копнееше да се отърве по-скоро от изтезанието да я гледа тук, след като знаеше, че е принуден да я остави на друг. Това може би беше последния час, последния миг, в който се намираше в нейно присъствие, в който чуваше гласа й и получаваше признание за несъзнателната й привързаност. Взря се с необуздана, дива страст в изуменото й лице, преди да каже:

— Господ да ти е на помощ, когато най-сетне осъзнаеш какво представлява той. Господ да ти е на помощ, когато ножът на отхвърлянето прободе с нечовешка болка сърцето ти. Господ да ми е на помощ и на мен… но аз ще чакам…

С тези думи напусна стаята.

Настана гробна тишина, нарушавана единствено от потропването на вятъра по прозорците. Изведнъж стана страшно студено.

Най-накрая Солтърдън вдигна поглед.

— Ела тук — нареди той.

Младата жена се подчини. Отпусна се на колене пред него, с едното рамо към огъня, отпусна глава в скута му и придърпа роклята върху краката си. Мина цяла вечност. Най-накрая той повдигна брадичката й с два пръста и я принуди да го погледне право в очите. Лицето му беше мрачно и като че ли ядосано, бузите — поруменели и потрепващи. В очите му проблясваха странни светлинки.

— Трябваше да тръгнеш с него — рече той.

В живота има мигове, когато всичко замира в дълбоко безмълвие; когато духът си почива на воля, като дете, легнало върху тревата, без да се страхува от нищо, без да иска нищо, почти без да мисли, доволно само от факта, че чувства. През дните, които последваха заминаването на Джон, Мария съществуваше в някакво подобно състояние. Не можеше да го нарече по друг начин, освен екстаз. За първи път се въодушевяваше от своята крехкост и очакваше с нетърпение пристигането на херцога. Той й четеше с часове, хранеше я, седеше край огъня, който впрочем не беше далеч от леглото и запълваше с ноти лист след лист, когато я мислеше за заспала.

В подобни мигове той като че ли летеше; чуваше музика навсякъде около себе си, макар тя да съществуваше единствено в неговата глава.

Къде бе отишъл звярът? Драконът? Вълкът?

Бяха се изгубили в някоя соната.

Мария се отдаваше на блажени мечтания. Над нея сякаш се спускаше златисто сияние, през което всяка действителност от живота — и горчива, и сладка, приличаше на сянка. Светът извън стаята й сякаш не съществуваше.

От време на време сънуваше, че се събужда и пред огъня открива празния стол на Солтърдън. Той самият стоеше в единия край на леглото й, кръстосал ръце пред гърди, а изражението му беше смесица от болка и обещание.

В такива случаи не искаше да се събужда. О, сега вече започваше да разбира защо господарят й намираше повече утеха в дълбините на своето съзнание. Илюзиите бяха толкова по-красиви там…

Уви, дългът я зовеше да изостави леглото тъй като, след едноседмично възстановяване, херцогинята пожела да я види в синия салон. Докато решеше и сплиташе косите й, за да я подготви за срещата с възрастната дама, Гъртруд наблюдаваше отражението на младата жена в огледалото.

— Ти направо сияйш — заяви тя.

— Никога не съм била по-щастлива, струва ми се — отвърна с усмивка Мария.

Повдигнала вежди и присвила съсредоточено малката си червена уста, икономката рече:

— Признавам, чи нивгаж не съм виждала негово височество в толкоз добро благоразположение на духа… след кат’ спря да съ тревожи за теб, искам да кажа.

— Той беше ли разтревожен, Гърти?

— Почти ни съ отделяше от леглото ти, освен за да съ придвижи със стола си до музикалната стая. На три пъти го заварвах посред нощ да свири на пианото. — Приведе се над ухото й и прошепна: — Мисля, чи си успяла да го омяаш, момиче. И, ако смея да кажа, чувствата му са споделени.

После икономката й подаде изпрана и току-що закърпена рокля и, след като уви добре шала около раменете й, я изпрати до синия салон. Точно в този момент от него излизаше Моли, с малко по-ярка самодоволна усмивка на лицето от обикновено.

— Не съм сигурна, че изражението й ми допада — промърмори Гъртруд и проследи с поглед слугинята, която вървеше бавно по коридора, като от време на време хвърляше самодоволен поглед през рамо и се подсмиваше.

Мария завари херцогинята край камината. Еджкъм се въртеше край нея.

— Ваше височество.

Мария се поклони.

— Вярвам, че сте по-добре? — приветства я лейди Солтърдън, а в гласа й прозвуча странно безразличие.