Катрин Сътклиф - Вярност

Херцогът затвори за момент очи, а раменете му увиснаха.

Мария отпусна уморено глава в скута му и сплете пръстите си в неговите.

— Не съм си го измислила — прошепна тя. — Вие не сте луд. Не сте болен. А краката ви…

Той докосна с показалец устните й. Младата жена вдигна глава, вгледа се в очите му; сега те не бяха безизразни, а я гледаха така напрегнато, че тя усети буца в гърлото си и едва успя да преглътне.

— Ти обеща — прошепна той. — Обеща.

— Нямаш представа какъв ужас изживяхме, когато Тадеус се върна в Торн Роуз в плачевен вид. Бърбореше несвързано за някакви крадци и злополука, за това, че каретата излязла от пътя и се катурнала надолу по склона. Помислих си, че съм те изгубил… отново. — Джон се присегна и пое чашката и чинийката от ръцете й. — Облекчението ми, когато те намерих жива, бе прекалено голямо, за да мога да го опиша. Откакто си напуснала Хъдърсфийлд, аз все си повтарях, че ще се върнеш, че след като се сблъскаш със суровата и жестока действителност ще побързаш да се върнеш на сигурно място под бащиния покрив. Но дните преминаваха в седмици и трябваше да си дам сметка, че това бяха само мечти. Изобщо не трябваше да те пускам да тръгнеш. Искам да се върнеш в Хъдърсфийлд с мен. Ще се оженим. И веднага след това ще заминем за Бристол…

— Не — промълви младата жена.

Джон стана от мястото си, без да я погледне. Закрачи напред-назад край огъня.

— Не е нужно да се виждаш изобщо с баща си, Мария. Ще уредим майка ти…

— Не.

Викарият спря да се движи, закри очи с длан, постоя така няколко секунди, после обърна отново към нея сериозната си, спокойна, изпълнена с обич усмивка. Гласът му потрепера. Макар и тих, той бе оцветен с тържественост, която доказваше вълнението му.

— Не би трябвало да питам, но съм длъжен да го направя. Има ли нещо между двама ви? Между теб и онзи… херцога.

— Какво искаш да кажеш? — извърна лице мис Аштън.

— Бях сред тези, които ви откриха сред снеговете. Аз те издърпах от обятията му. Да, виждам, че не си спомняш. Не би и могла. Спеше непробудно като бебе, подпряла глава на рамото му. — Лицето му побеля като платно. — Влюбена ли си в него, Мария? Не. Не ми отговаряй. Сцената, която видях преди малко, ме убеди окончателно. Мария, Мария. Това е едно толкова изтъркано клише: слугинята се влюбва с своя господар и той се възползва от ситуацията…

— Той обаче не се е възползвал — отрече разгорещено тя. — И не би го направил.

— Той обича ли те? Направил ли е подобно признание?

— Не!

— Но го вярваш ей тук. — Почука се по гърдите. — Искаш го… тук. Мария, нима не виждаш: той си играе с деца като теб, а след това ги захвърля. Иска ти се да вярваш във вълшебни приказки. Винаги си била такава. Но действителността не е такава. Действителността е стабилност. Сила. Способността да правим интелигентен избор и интелигентни логически заключения, с мозъка си… не със сърцето. Ти си била винаги безумно предана на безпомощните. На нещастните. На отчаяните. Надяваш се, че предаността ти към тях ще ги накара да те обикнат. Нима не разбираш, скъпа Мария, че те биха те обичали независимо от това?

Вдигна Библията, повъртя я известно време в ръцете си, а след това измърмори:

— Всичко да върви по дяволите, — и се запъти ядосано към стаята на херцога.

— Какво правиш? — попита младата жена и отметна завивките си. — Къде отиваш? Остави го. Джон. Джон!

Стигна до прага, но отстъпи, тъй като в този момент гласът на викария разцепи тишината.

— Ако не бях Божи човек, щях да те призова на дуел още утре призори. Щях да поискам удовлетворение. Кажете ми, сър, възползвахте ли се от нея?

Солтърдън се взираше в огъня с непроницаемо изражение. Най-сетне отговори бездушно:

— Нима приличам на човек, който би могъл да се възползва от която и да било жена, мистър Рийс?

— Давате ли си сметка, че тя е влюбена във вас? Това интересува ли ви изобщо? Разбира се, че не. Такива като вас никога не се интересуват. Вие събирате женски сърца и души, сякаш става дума за колекция от пеперуди. Ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да й наредите незабавно да си събере нещата и да се върне с мен в Хъдърсфийлд.

— Но аз не съм джентълмен, мистър Рийс… както току-що подчертахте така авторитетно.

В този момент Джон вдигна поглед и я видя. Роклята обгръщаше малките й стъпала, разрошените от съня коси обгръщаха като ореол главата й. Преглътна конвулсивно и се запъти към другия изход; очевидно бе прекалено потресен, за да се приближи до нея.