Катрин Сътклиф - Вярност

Вратата към синия салон беше затворена. С разтуптяно сърце, с треперещо тяло, младата жена спря за миг на прага, затвори за секунда очи и чак тогава отвори.

В далечния край на гостната, с гръб към нея, стоеше някакъв мъж и разговаряше тихо със своята домакиня, която погледна от висотата на царствения си стол и повдигна вежда при вида й.

— Тя пристигна — достигна до ушите й приглушеният глас на възрастната дама.

Посетителят стана и се обърна.

— Джон! — извика тя и коленете и омекнаха от облекчение.

След това прекоси тичешком дългата стая, забравила за всякакво благоприличие и, както бе правила още от дете, се увеси в протегнатите му ръце.

Младият мъж се засмя и я притисна силно към гърдите си, но само за момент, преди да я хване здраво за ръката и да я дръпне встрани от себе си.

— Мария. — Засмя се отново. — Виждам, че не си се променила ни най-малко. Погледни се само: все така енергична и палава, както в деня, в който напусна Хъдърсфийлд.

— Това не беше чак толкова отдавна — пошегува се тя.

Херцогинята остави чашката си и чинийката върху масата.

— Мистър Рийс пристигна късно снощи. Решихме, че е най-добре да не ви будим, скъпа.

— Но защо си дошъл? — попита Мария, като оглеждаше познаните черти на госта, които я бяха омайвали толкова през последните години… преди да дойде в Торн Роуз. — Мама добре ли е?

— Много добре. Както и баща ти — додаде по-сериозно той. — Тъй като имах работа насам, обещах на майка ти да намина, за да ти пратя поздрави, да те видя как си, да се уверя, че си здрава и щастлива. — Повдигна брадичката й с показалец, намръщи се и попита: — Щастлива ли си, Мария?

— Изглежда — обади се лейди Солтърдън, — че до Хъдърсфийлд е достигнала мълвата за местните неприятности с разбойниците.

— Тук сме в пълна безопасност — увери приятеля си младата жена, отстъпи няколко крачки и извърна глава.

Малцина я познаваха така добре, както Джон. Подозрителният му тревожен поглед доказваше, че не бе повярвал дори за момент на думите й.

Той огледа дворцовата обстановка и рече:

— Очевидно е така.

Възрастната дама се изправи.

— Сигурна съм, че бихте искали да останете насаме. Закуската ще бъде сервирана след един час. Надявам се, че ще се присъедините към нас, мистър Рийс.

Младият мъж се поклони.

— Благодаря, ваше височество.

Херцогинята излезе от стаята. Едва тогава свещеникът се обърна отново към Мария, седнала на една пейка пред буйно танцуващите пламъци в камината. Тя го погледна замислено.

— Торн Роуз не ти допада, както разбирам.

— Нима не съм прав като мисля, че парите, изразходени в декорирането само на този салон, биха осигурили храна и подслон за гладните и бездомни хора от цели три графства?

— Скъпи Джон, ти никога няма да се промениш. — Мис Аштън се усмихна или по-скоро се опита да го стори, след което потупа с длан по пейката до себе си. — Ела тук, по-топло е.

Последва миг на колебание. Все пак в крайна сметка свещеникът се запъти с вдървени движения към скамейката и бавно се отпусна върху нея. Протегна ръце с дланите нагоре, към огъня.

— Трябва да призная, че не одобрявам особено факта да правиш компания на този човек Солтърдън. Всички бяхме останали с впечатлението, че става дума за дете.

— Аз също.

— И въпреки това остана.

— Както се казва в Библията: „Ние сме пазители на брата си.“ Освен това… той е безопасен.

Изчерви се при тази лъжа. Споменът за държанието на нейния повереник предишната нощ все така не й даваше мира.

— Не бих имал почти нищо против оставането ти тук, ако херцогът не бе известен с отявлената си и смущаваща репутация, свързана с… жените.

Мария наклони леко глава, докосна ръката му и се усмихна.

— Ако беше някой друг, а не ти, Джон, щях да помисля, че ревнуваш.

Той я изгледа продължително и напрегнато и внезапно се изправи. Закрачи напред-назад и попита:

— Мислила ли си да се връщаш у дома?

— О, да. — Младата жена кимна, като се надсмиваше на самата себе си. — През цялото време.

Мистър Рийс се завъртя на пети, дългото му черно свещеническо расо се уви около краката му; той отвори ентусиазирано ръце и възкликна:

— Слава на Бога! Пътуването ми дотук няма да е било напразно. Ще поговоря с херцогинята незабавно, разбира се. Ще й обясня, че след дълъг размисъл…

— Не.

— Моля?

— Няма да си тръгна.

— Но ти току-що каза…

— Че съм мислила често по този въпрос. — Мис Аштън поклати глава. — Там няма нищо за мен, Джон.