Катрин Сътклиф - Вярност

— И какво, ако смея да попитам, те кара да мислиш, че ще приема авансите ти?

— Просяците не могат да избират, нали?

Той я блъсна. Тя се спъна на килима и се строполи тежко по задник; полата се вдигна над коленете й и разголи разтворените й бедра.

— Проклет побъркан — заяви Моли. — Не знам защо изобщо съ съгласих с тоз’ план. Трябваше да кажа на нейно височество да…

— Какво да й кажеш?

Слугинята изви устни. Присви очи и отвърна кисело:

— Да не мислите, чи съм дошла заради моя кеф, а?

Цялото му тяло се вцепени.

— Точно тъй — додаде тя. — За да въ направя отново мъж.

Солтърдън я съзерцаваше настойчиво, толково настойчиво, че най-накрая тя изпълзя на четири крака до блузата си, напъха я през глава, почти бежешком стигна до вратата и изчезна в мрака.

Стиснал зъби, с пот на челото, младият мъж се измъкна от леглото, вкопчен за едната му колона с трепереща от усилието ръка. Тялото му се олюляваше напред-назад, докато той опитваше да възвърне равновесието си, в очакване краката му да го предадат всеки момент…

— Ваше височество? — донесе се нежен, разтревожен глас от прага към стаята на Мария. Миг по-късно тя самата бе пред него; семплата й бяла нощница като че ли просветваше на слабата светлина. Обгърна го през кръста, тялото й потрепера от усилието. — Какво мислехте да правите, сър? Бързо, оставете ме да ви върна в леглото. Не, не се съпротивлявайте, иначе ще паднем и двамата.

— Остави ме на мира, по дяволите — изръмжа той и опита да я отблъсне.

Мис Аштън се вкопчи в него още по-здраво, притиснала дребното си лице в твърдата, потна мускулатура на гърдите му; косите й се бяха разпилели като лунни лъчи по гърба.

Солтърдън провря пръсти в тях и я дръпна назад така силно, че тя извика. Очите й бяха хлътнали, изражението — измъчено и изпълнено с отчаяние.

— Странно, че долиташ тук като някой ангел на спасението, след като само преди няколко часа ти се струвах толкова отвратителен — изръмжа през зъби. — Да не би да е била и при вас, мис Аштън? Толкова ли струва лоялността ви?

Мария разтърси бясно глава. Лицето й се изви от болка и объркване.

Херцогът я блъсна. Тя полетя към пода, като изпищя от гняв и изумление.

Голямата къща бе потънала в тишина, но тя се разхождаше напред-назад из стаята си. Миризмата на изгоряло олио и торф, която се носеше от камината, изпълваше въздуха с особена миризма на застояло. Устните й бяха подути и я боляха.

Как бе могла да постъпи така глупаво, че да му позволи подобно държание? Да я целува така страстно? Да я превърне само с едно докосване на устата си в обезумяла, лишена от всякакви угризения лека жена като Моли, желаеща с всяка фибра на тялото си да се притисна в него, да го остави да прави свободно каквото си ще с устата й, с тялото, с ума й… О, Боже, ръката й! Под кърпата. Върховете на пръстите й се допираха до плътта му, до твърдите косъмчета…

Мария погледна към леглото с крайчето на едното си око, към огромния дюшек, отрупан с копринени чаршафи и красиви възглавници. Малката лампа хвърляше толкова светлина, колкото да оцвети в оранжево малка част от стаята и образуваше спираловидни фигури по пода, леглото, купчината разноцветни възглавници.

Как щеше да го погледне отново?

Може би бе изтълкувала погрешно намеренията му, точно както и той не бе разбрал нейните чувства. Не беше избягала от стаята, защото й се бе сторил чудовищен. Как изобщо можеше да си помисли подобно нещо? Причината беше в неочаквания прилив от емоции, който я заливаше; беше прекалено силен, за да може да го понесе. Или да го контролира. За момент бе поискала да бъде свободна като Моли, да се наслади на същото диво желание, което би накарало една жена да се чифтоса с един мъж на кухненската маса, да бъде така обсебена от удоволствието, че да не й пука, ако някой ги открие.

Дори сега, часове по-късно, безпокойството, обзело и душата, и тялото й, не й даваше мира и я караше да обикаля из помещението, чужда на самата себе си, докато искрицата на сексуалното желание я безпокоеше все повече с всеки изминал миг. То се бе впило в нея — в гърдите й, в корема и по-надолу, дълбоко между краката — и се надигаше всеки път, когато се сетеше за него, т.е., почти непрестанно.

Струваше й се, че е полудяла.

Мили Боже, нима никога повече нямаше да почувства душевен покой? Нима никога вече нямаше да може да се отърве от това очевидно обсебване на съзнанието си, от тази безсмислена вярност към един мъж, който буквално я презираше?