Катрин Сътклиф - Вярност

Кога по-точно страхът, който бе изпитала първоначално при дивия му вид и необузданост се бе превърнал в чувство за дълг? Кога този дълг бе преминал в приятелство? Кога приятелството се бе превърнало в привързаност, а привързаността в… в какво?

— Не — произнесе на глас тя. — Глупаво момиче, не го казвай дори и само на себе си. Не си се влюбила в Солтърдън. Не би се осмелила! Да признаеш даже на шега подобно нещо, би означавало да си стегнеш багажа на секундата и да побегнеш от Торн Роуз. Представи си реакцията му, ако заподозре тази тъпотия. Представи си реакцията на баба му!

„Или реакцията на собственото си тяло, ако той те докосне пак.“

Утрото бе мрачно и студено. Щом стана, Мария се избърса колкото можеше с гъбичката, като наливаше отгоре й вода от каната. Наплиска лице, остави водата да потече във врата й, а в това време пред вътрешния й взор преминаваха една след друга картини от изминалия ден.

„Трябва наистина да съм побъркала, за да стоя тук — мислеше си тя. — Трябваше да настоя нейно височество да ме изпрати до Хорт. Оттам бих могла да отида където си поискам, от Лондон до Ливърпул, далеч от тази ужасяваща лудост. Как ще го погледна сега? Как ще стоя в същата стая, в същата къща, в същото графство, без да те да ми напомнят непрекъснато онова, което за малко не позволих да се случи? Негово височество нямаше да се справи така добре, дори да бе опитал да ме насили.“

Приближи се до прозореца и се подпря край тежката завеса. Стъклата бяха покрити със скреж. Изтърка едно кръгче в него и се взря навън. Къщата все още тънеше в тишина. Както и сивите хълмове насреща й.

В далечния дом на някой от арендаторите премигна самотен фенер и младата жена си спомни времето, когато с Пол се измъкваха от леглата и побягваха към гробището на върха на хълма, а от устата им се вдигаше пара. Оттам започваха да играят на отгатване чий от съседските прозорци щеше да светне пръв, втори, трети… Тя винаги печелеше, но подозираше, че беше така, защото брат й й го бе позволявал. И досега не бе срещала толкова умен човек като него. Той имаше решение за всеки проблем.

Ако беше тук сега, можеше би щеше да й обясни какво ставаше с нея. Защо продължаваше да жертва собственото си достойнство, за да се опита да помогне и да окуражи един мъж, който не желаеше усилията й. Защо продължаваше да търпи неговия сарказъм, подигравки, войнственост, циничните му намеци. Защо филантропските й цели (да не говорим за дълга й като компаньонка) внезапно се бяха смесили с това всепоглъщащо, болезнено желание за физическа близост с него във всеки момент, в който бе будна? И то въпреки изключителната му арогантност и мрачност, въпреки поведението му миналата вечер… именно заради поведението му миналата вечер.

Господ да й е на помощ.

Мария се извърна от прозореца и замръзна. Моли стоеше пред вратата, отпуснала тежестта си на единия крак, кръстосала ръце пред гърдите. Както обикновено, бонето й беше измачкано, а косата й висеше на кичури изпод него.

— Е, и к’во сега? — заяви слугинята. — Май си пълна с изненади, мис Аштън.

— За какво говориш? И кой ти е разрешил да влизаш в стаята ми без да чукаш?

— Говоря за него, разбира съ. За твоя посетител.

— Посетител ли?

— Сега пък съ прайш, чи ни чуваш, а? — изхили се Моли. — Той пристигна доста късно снощи. Предполагам, че по туй време вече си си била в леглото.

— Това не е баща ми — произнесе на глас младата жена и паниката в гласа й накара слугинята да вдигне вежди.

— Шъ разбереш съвсем скоро. Той си пий кафето в синия салон с херцогинята.

С тези думи Моли се обърна и, след като се изхили подигравателно за последен път, излезе от стаята.

Мили Боже, дано не беше баща й. Не, не можеше да е той. Викарият нямаше да се осмели и да се противопостави на херцогинята, като пристигне тук без предупреждение.

Мария се облече припряно, среса се, сплете косите си така стегнато, че главата започна да я боли, увери се, че всяко косъмче е на мястото си, изми със здраво търкане лицето си веднъж, втори път… Най-сетне си каза, че вече не е дете, че няма да понася повече строгите му огледи и да трепери да не би да открие някакво случайно останало петънце — чистотата беше почти синоним на набожност и благочестивост.

Дали първо да не хвърли едно око на Солтърдън?

Не. Не още. Щеше да се нуждае от всичките си сили за предстоящото стълкновение.

Изскочи от стаята, спусна се почти слепешката по полутъмните коридори. Защо ли беше дошъл? За да я принуди да се върне у дома? Може би майка й се бе разболяла… „О, не, Господи, моля те, пощади майка ми…“