Катрин Сътклиф - Вярност

— Вие сте най-нетърпимата личност, която познавам.

— Съжалявам — отвърна след известна пауза той; внезапно осъзна, че се взираше от доста време в нея.

Не съжаляваше, разбира се — не по този начин.

— Ясно произнесено, макар и неискрено. — Мария се приближи отново до писалището, прелисти обгорелите страници и попита: — Ще опитаме ли пак, ваше височество?

През тази нощ Мария не спа по-добре, отколкото през последните две седмици след инцидента в библиотеката, или по-точно, откакто бе изпратила на херцогинята писмения си отказ да продължава да работи тук. Заместникът й можеше да пристигне всеки момент. А тя щеше да се върне в Хъдърсфийлд и да продължи живота си като дъщерята на викария. И всичките й мечти да спаси себе си и своята майка нямаше да се осъществят, също както и смехотворните въжделения, родени от романтичната й душа, да спаси херцог Солтърдън от лудницата. Единствената цел на негово височество бе да й прави напук… да прави напук на целия свят, да не говорим на самия себе си.

С настроението си през последните две седмици той определено не бе спечелил благоволението на нито един от прислугата в Торн Роуз. Поведението му ставаше все по-ужасно, войнстващо през повечето време. Всички се движеха на пръсти с усещането, че стъпват по яйчени черупки. Вече заговорничеха да подпалят къщата… докато той е в нея.

Несъмнено нейният повереник бе твърдо решен да се плъзне обратно в бездната на умствената инерция. Вече многократно й се бе налагало да го измъква насила от съня, само за да трябва да се справя с темперамент, който можеше да се сравни единствено с изригването на Везувий. Тя лично го предпочиташе тогава, когато бе изпаднал в безсъзнателност. През последните дни имаше случаи, когато с радост би окуражила умствения му зимен сън, ако мисълта за страданието на херцогинята не я пришпорваше да се изправи за пореден път пред този дракон, вдигнала предизвикателно меча на непокорството.

Очевидно не можеше да я понася и с удоволствие би я удушил с голи ръце.

Тази мисъл я преследваше неотстъпно.

Защо я интересуваше толкова какво изпитваше херцогът?

Защо я преследваха непрестанно странните емоции, които бе усетила към него през онова слънчево утро, когато в конюшнята бе забеляза в погледа и в лицето му нещо, придало му внезапно толкова човешки и уязвим… и приятен вид.

О, да, тези емоции не й даваха мира. Те смущаваха съня й. Убиваха апетита й. Караха сърцето й да се къса още повече сега, когато той реагираше така бурно на присъствието й.

„Скъпи, милостиви Отче, моля те, помогни на херцогинята да разбере защо не мога да остана тук.“

Изправи се в леглото си. Студеният въздух преминаваше през тънката й нощница. Перспективата да напусне уюта и топлината на леглото не й се нравеше, но тази нощ неспокойствието просто не й даваше мира. Напрежението като че ли висеше във въздуха… сякаш някой стоеше там, в мрака, и я наблюдаваше, докато спи. Слуховете за неотдавнашни кражби в района, достигнали до обитателите на Торн Роуз, също не й помагаха. Миналата седмица Мелкъм Манър, който отстоеше само на един хвърлей място от другата страна на долината, бе нападнат от банда разбойници и ограбен до шушка. Дъщерята на лорд Мелкъм била отмъкната във винената изба от двама маскирани гиганти и…

Не искаше да мисли за това. Очевидно скоро щеше да заприлича съвсем на Моли, която се щураше напред-назад из къщата и повтаряше, че Торн Роуз, беззащитен като изоставено от майка си агне, щял да бъде следващата им цел.

Както винаги, вратата към стаята на Солтърдън бе широко отворена. Със свещ в ръка тръгна на пръсти към леглото му и се взря през прозрачните завеси.

Празно!

Повдигна по-високо свещта, вгледа се по-напрегнато. Завивките бяха отметнати, във възглавницата бе останала вдлъбнатина, оставена от главата му… Завъртя се на пети и пламъчето на свещта премигна заплашително. Обходи с поглед стаята и откри, че инвалидният стол на херцога бе изчезнал.

Мария се спусна към звънеца, за да повика Гъртруд, но разумът надделя и тя замръзна на място, разтреперана, вкопчила пръсти в пискюлестата връв така здраво, сякаш от това зависеше животът й, докато и сърцето, и въображението й препускаха диво.

— Мисли рационално — произнесе на глас тя. — Не е нужно да вдигаш цялата къща на крак. Паниката няма да помогне при това положение.

Къде, по дяволите, бе отишъл?

Тя, разбира се, щеше да бъде отговорна, ако се случеше нещо.