Катрин Сътклиф - Вярност

— Да си остане между нас двамата, ваше височество, ама си падам много по мис Аштън. С такваз кат’ нея бих могъл да съ задомя. Боже, ама устата й е наистина сладка, като зрели череши. А гърдите й… ама к’во става, сър, нещо съ напрегнахте. К’во шъ кажите да ви размачкам малко раменете? Да, има много хубави гърди, достатъчно налети, за да ми изпълнят дланта. Неприятното е там, ваше височество… Гъртруд ми каза, че си тръгвала. Да, изглежда след като сти съ скарали, писала на херцогинята и й е казала, че по-скоро би плувала в една помийна яма със самия Сатана, отколкото да продължава да търпи ужасното ви отношение. Обещала да остане само докат’ херцогинята й намери заместничка… или за предпочитане — заместник.

Тадеус се обърна и се захвана да подрежда дървата за огрев. В това време херцогът се взираше в собственото си отражение в стъклата на прозореца, с леко див поглед и с разпилени по раменете буйни коси.

Така значи, ангелът със сребристите коси и кораловите устни си тръгваше. Беше й писнало от него, също както бе станало и с другите. Само…

Мария Аштън не беше като другите. Или все пак беше?

Най-после се обърна. Слугата гледаше към огъня, а по лицето му играеха жълтите отражение на пламъците.

— Питате се дали съм я имал ли? — проговори Тадеус, изкривил уста на една страна в усмивка. — Признайте. Питате съ к’во ли шъ й да съ потопите в тялото й… не чи можете да го направите вече. Представете си само как събличам роклята й малко по малко, как разкривам белите й рамене, после гърдите с набъбналите зърна, дет’ ги усещам сладки кат’ мед на върха на езика си. Представете си как роклята се плъзга около бедрата й и пада около глезените. Космите между краката й несъмнено са светли и къдрави, кожата под тях — кърваворозова. Сигурен съм, чи й достатъчно дълбока да мъ поеме целия, чи ши й стегната, страстна и много влажна. А сега зарад’ вас няма да мога да опитам всичко туй.

Очите му светнаха, той се усмихна на своя господар и преглътна.

— Наистина съжалявам за онуй, дет’ стана с вас — додаде монотонно той. — Но животът си върви, нали? И ний трябва да продължаваме да го живейм с онуй, с коет’ разполагаме. Да направим най-доброто, коет’ можем. Трябваше да дадете на онез’ негодяи парите и коня си, тогаз’ те нямаше да въ наредят тъй. Дяволски глупаво сте постъпили, сър.

И с тези думи Тадеус излезе от стаята и остави Солтърдън да се взира в пламъците, докато в главата му се мяркаха сцени от онази нощ, през която фаталният удар го бе проснал в безсъзнание… и Мария Аштън, изтегната под Тадеус Едуардс. От всички тези представи му стана неописуемо зле.

— Копеле — промълви на себе си той. — Извратено копеле.

Херцогът бе пренесен в библиотеката с помощта на много слуги. Неговият дядо, предишният херцог Солтърдън, се бе гордял особено много с нея. По стигащите до тавана полици бяха наредени подвързани в кожа лавици, посветени на философията, медицината, поезията, драмата и туктам — някой роман, сгушен между творби на поети от VIII в. На петнайсетгодишна възраст Трей вече бе прочел повечето от тях.

След половин час се появи мис Аштън. Изглеждаше бледа, но това бе станало обичайно явление през последните няколко дни, а големите й очи бяха заобиколени с тъмни сенки.

— Добро утро, ваше височество — поздрави го тя, докато се приближаваше с грацията на пеперуда към писалището и пътьом пооправи дантеленото боне, което упорито се килваше на една страна. Както обикновено носеше черна рокля (безупречно изгладена и колосана благодарение на Гъртруд) и чифт порядъчно износени кожени обувки, готови да се скъсат всеки момент на пръстите. Под подгъва на полите й се подаваше фуста с парцалив вид.

— Надявам се, че сте си починали добре миналата нощ? Разбрах от Тадеус, че тази сутрин сте се събудили особено рано и че ви е намерил в една особено опасна поза.

Най-после го погледна право в очите и го разгледа с типичното се неодобрение и разочарование. Херцогът се запита кое я смущаваше повече: смачканите му дрехи или небръснатото лице. А дали тъмните кръгове около сините й очи бяха резултат на нещо друго, освен на факта, че бе затворена в Торн Роуз с един побъркан.

— Мислите ли, че е разумно да опитвате да ставате сам от леглото, сър? Можехте да паднете на пода или, още по-лошо, да се нараните.

Той не отговори. Мислеше си, че черното не й отива изобщо, нито пък старомодното кълбо дантела на главата й… така както не й подхождаше и Тадеус Едуардс, с неговите вечно мръсни ботуши и варварски маниери.