Катрин Сътклиф - Вярност

Малко момиченце, с вид на съблазнителна мадона, способно да изкара човек от кожата му. Някога може да му се бе струвала… възбуждаща, въпреки склонността й да се инати. Не, че някога си бе падал по жените от по-низшите съсловия… Всичките му връзки бяха с представителки на неговата класа и само от време на време бе правил изключение със съпругата или дъщерята на някой обикновен земевладелец или барон… О, съвсем беше забравил за момичето, което бе срещнал в една кръчма в Съсекс, с гарвановочерни коси и пълни и червени като череши устни. Беше се почувствал… омагьосан от нея… почти пленен… и дори не бе спал с нея; прекалено много я бе харесал, за да го направи…

Стиснал устни, херцогът отметна завивките и се вгледа в краката си, обути в същите намачкани бричове, които носеше неизменно вече шести ден. Беше решил да спи с дрехите си, единствено, за да ядосва своята „компаньонка“. Доставяше му извратено удоволствие да наблюдава как устата й се свива до размерите на ключалка всяка сутрин, когато я посрещаше все със същите дрехи, да не говорим за брадата, която започваше да покрива лицето му.

По дяволите, това момиче Аштън наистина му играеше по нервите, като вървеше насам-натам по цял ден и му говореше, сякаш беше някой идиот… макар, всъщност, да не бе говорила особено много през последните няколко дни. Стоеше главно в стаята си, хранеше се сама, нарушаваше спокойствието му само от време на време, когато полагаше плачевни усилия да се пребори с непреодолимия му антагонизъм.

По дяволите, къде бяха тези хора? Откога прислугата спеше до обяд?

Погледна отново към стола, който се открояваше в полумрака. Можеше да го достигне без усилие. Така и направи. В началото колебливо, след това изскърца със зъби и, с потрепващи от напрежението ръце и рамене, започна да се влачи към инвалидната количка, като ту пъшкаше и сумтеше, ту изричаше някоя псувня, тъй като тя започна да се изплъзва от ръцете му, сантиметър по сантиметър, и тялото му увисна между леглото и проклетия стол. Ударите на сърцето му сякаш го оглушиха, кожата му се измокри от пот, макар в стаята да бе студено. Солтърдън се вкопчи в инвалидната количка така, както се вкопчва в някоя скала човек, увиснал над бездната.

Вратата на спалнята му се отвори. „По дяволите!“ — помисли си той.

Тадеус тръгна на пръсти към камината, натоварен с дърва и торф. Щом забеляза господаря си, разпънат между леглото и стола, с треперещо от усилия тяло, той спря и се взря към него; изражението му не се виждаше поради тъмнината.

— Бре, бре — промърмори тихо слугата. — К’во виждаме тук? Негово височество й станал много решителен, както личи. Прекалено решителен даже.

Притиснал рамо в седалката на стола, подпрял глава на страничната му облегалка, херцогът изруга отново под носа си.

Тадеус пусна дърветата в огнището, изтупа прахта и стърготините от ръцете си и се запъти към стола, стиснал в юмруци луничавите си длани. От него се носеше миризма на конска тор и кисела пот.

Отпусна се на едно коляно до инвалидната количка и рече:

— Както изглежда, на ваше височество няма да му бъде излишна малко помощ. А?

— Щ-ще се справя сам.

— Не мисля така… сър. Мисля, че всеки момент шъ паднете и тогаз има да си лежите по гръб кат’ някой бръмбар.

Слугата се изхили, след това се изправи и пъхна ръце под мишниците на своя господар. С ръмжене и сумтене го издърпа от леглото и го пусна върху стола. А след това се наведе към ухото му.

— Някога бях готов да дам всичко, за да бъда на ваш’то място. Но не и сега, сър. Не мога да си представя к’во й да трябва да стоиш неподвижно и да гледаш как светът си върви по старому, как хората продължават да живеят нормално. Та, кажете, ваше височество, приятно ли ви беше кат’ мъ наблюдавахте да съ любя с мис Аштън миналата седмица?

— Прекрасно — изсумтя Солтърдън и блъсна с лакът ръката на Тадеус от мишниците си.

Слугата бутна стола до прозореца.

— Аз, разбира съ, знаех, чи бяхте тук. Иронично й, че някога аз бях онзи, който стоеше отстрани и наблюдаваше как вий любехте красавиците. Да, някои от жените, които съ появяваха в Торн Роуз или Парк Хаус, наистина ги биваше. Ако нямате нищо против да ви кажа, сър, аз понякога си представях, че сам бях на ваш’то място. Но те нямаше да съ съгласят да го направят с мен… след кат’ съм само един прост коняр. Вий треперите, сър. Чакайте да ви завия с одеялото. Само една настинка ви трябва.

Зави с него краката на своя господар, подпъхна го под коленете и бедрата му, после се ухили отново и го стисна за рамото.