Катрин Сътклиф - Вярност

Мокър от пот, херцогът избърса чело с ръкава на ризата си.

— Може би аз също би трябвало да положа повечко усилия да сдържам гнева си — додаде по-тихо тя и успя да се усмихне. — Както разбирам, на ваше височество му е приятно да свири на пиано. Искате ли да опитате?

Той поклати глава и придоби отново войнствено изражение.

Мис Аштън измъкна табуретката изпод абаносовия инструмент и я постави край стола му пред клавиатурата. Настани се на нея и се присегна към ръцете му, стиснати за пореден път в юмруци. Разтвори пръстите им и ги постави върху клавишите.

Измина изпълнен с напрежение миг.

Солтърдън разтърси ядосано глава и отдръпна длани.

— Нима сте забравил как се свири? — попита нехайно тя и постави пак ръцете му върху клавиатурата. — Или просто не си го позволявате заради баща си?

Той я сграбчи за ръката над лакътя, преди да е успяла да се отдръпне и я стисна неистово; Мария помисли, че костите й ще се счупят всеки момент. Дъхът й секна от внезапната болка.

Впил пръсти в плътта й, той процеди през зъби:

— Н-не. Н-не е твоя работа… какво правя. Млъкни и се махай.

Пусна я и на нея й се стори, че ще припадне от облекчение. С пулсиращи от болка ръце, младата жена преглътна емоциите, заседнали като топка в гърлото й. В това време нейният господар обърна стола си с гръб към пианото и го задвижи към вратата.

— Мислех — произнесе задавено, почти отчаяно тя, — че можехме да използваме пианото за лечение.

Херцогът се закова на място, без да отделя длани от колелата на инвалидната количка.

Тя се приближи до него, хвана дръжките на стола и го върна при инструмента.

— Съсредоточете се върху това, да удряте леко клавишите един след друг, ваше височество. Това може би ще увеличи сръчността и способността ви да се фокусирате. Сигурна съм, че баща ви нямаше да има нищо против при тези обстоятелства. Правите го само заради самото упражнение, в крайна сметка, не за удоволствие. Ще ви оставя сам, ако желаете… докато привикнете отново с пианото.

Мария се запъти отново към вратата. Забеляза, че той не помръдваше, а продължаваше да стои с ръце в скута, вперил поглед в клавиатурата. Когато най-сетне излезе, се запъти към своята стая. Затвори вратата след себе си, облегна се на нея, хлъзна се бавно към пода и завря лице в коленете си.

Сенките се удължаваха и малко по малко стаята потъваше в мрак.

Той беше отново момче, потръпващо от нетърпение, докато броеше дългите минути до оттеглянето на родителите си… Господ да го пази баща му да не го открие отново тук. Трябваше да учи френски, в крайна сметка, и десетина тома с факти и цифри; главата го заболяваше, когато опитваше да проумее всичко това.

О, но музиката, желанието бяха в него; чуваше я така ясно, както черковните камбани. Дланите му се изпотиха, пръстите го засърбяха. Сгъна ги и ги разгъна, постави ги над клавишите, които проблясваха в отслабващата светлина.

Защо не се движеха ръцете му, защо? А музиката… защо внезапно се бе превърнала в това безсмислено жужене, в тези крясъци на чинели, скърцане на цигулки и хаос от нехармонични звуци?

О, Боже! Закри уши с длани и се сви, като удари рязко лицето си в клавишите; цялото му тяло се тресеше. Бездната се разтваряше отново, черна и примамлива, и го зовеше към онова място, където реалността не можеше да нахлуе и да смути спомените му, нито пък музиката, която се виеше нежна и сладка като птичи песни в главата му. Онова място беше безопасно, напълно безопасно. Там нямаше гняв. Нямаше безсилие. Нямаше съжаления. Най-вече нямаше проклети съжаления.

Защо тогава се съпротивляваше така отчаяно да не се плъзне отново към него?

Защо, когато спуснеше клепачи, мракът се изпълваше с две големи сини очи и коси с цвят на лунна светлина? Как се осмеляваше тя да смущава покоя му, да го преследва, да вика някакво негово, дълбоко скрито „аз“, чието съществуване бе отказвал да признае досега?

Проклета да е, задето го принуждаваше да се вълнува… да се надява… да мечтае. Проклета да е, задето бе затръшнала вратата в лицето на духовната му летаргия… тази жена-дете с нейното странно лице, изпълнено едновременно със съблазън и невинност. Ако се оттеглеше отново сред спокойствието на онази бездна, тя щеше да си тръгне.

И къде щеше да се озове тогава той? Какво щеше да притежава?

Кой щеше да вярва в него за в бъдеще?

На слабата светлина преди изгрев слънце Солтърдън успяваше да види стола си, оставен край леглото. Дрехите му висяха на вратата на гардероба вече от една седмица, но той отказваше да ги облече, така както отказваше да допусне край себе си и вайкащите се слуги с кръвожадно изглеждащите бръсначи в ръце. Нищо нямаше да им достави по-голямо удоволствие от това да му разрежат гърлото с тях. Скоро щяха да нахлуят като армия мравки и да започнат да правят опити да го облекат, да го нахранят… после щеше да се появи тя, мис Аштън и щеше да вирва свадливо брадичка при най-дребната провокация от негова страна, щеше да разбутва неуморно съзнанието му, волята, настроението и достойнството му, докато не му се прииска да я убие.