Катрин Сътклиф - Вярност

Слугинята последва мис Аштън до стаята й и докато втората разресваше косите си и ги прибираше на обичайния кок отзад на тила, първата се спусна към гардероба и извади оттам роклята, която бе кърпила същия ден.

— Шъ изпера петната от тревата на таз’, дет’ носиш сега — заяви тя и изсумтя недоволно.

— За Бога, ако те слуша човек, ще рече, че сме правили кой знае какво. Това беше само една целувка. А и тя мен не ме вълнува особено.

И Мария се вгледа смутено в отражението си в огледалото, в издраните устни.

Икономката застана зад нея. Макар в държанието й да се усещаше съчувствие, изражението й беше все така развълнувано.

— Чуй ме добре, скъпа. На два пъти вече губихме добри прислужнички зарад’ него, почтени момичета, преди да ги напипа с нахалните си ръце. Посрами ги, наду им коремите с по едно копеле и не поиска да съ ожени за тях.

— Не е нужно да се притесняваш заради това — заяви твърдо младата жена и, като се сети отново за ръцете му, потръпна.

— Заключителни думи, характерни за повечето невинни момичета. Шъ отречеш ли, чи той тъ привлича?

— Да! — възкликна Мария. — Отричам.

— Тогаз значи лъжеш сама себе си. Всеки път, когат’ той съ появи в стаята при теб, ти почервеняваш и съ смущаваш.

Мария отвори уста, за да обясни каква бе единствената причина за смущението и изчервяването й, а именно, че бе видяла въпросния мъж съвсем гол да развратничи върху кухнеската маса с Моли, а той пък, на свой ред, също я бе зърнал гола по една случайност… благодарение на склонността й да мечтае. В крайна сметка само избута изцапаната рокля и пое закърпената от ръцете на икономката.

Тя поклати глава и зацъка.

— Майка ти сигурно ти е казала следното, щом си станала достатъчно голяма, че да ти порастнат гърдите: „Онуй, дет’ Господ го й поставил между краката на жената, й предназначено само за един единствен мъж, истинската любов в живота й. Няма по-голям дар, или жертва, коят’ можеш да направиш в името на любовта, от туй да отдадеш моминството си.“

— Нищо такова не ми е казвала майка ми — заяви мис Аштън, изпуфтя и се запъти към стаята на своя господар.

— Е, трябвало й да го стори — извика след нея Гъртруд.

Младата жена изпъшка раздразнено, грабна кошничката с вълнените кълбета и побягна към спалнята на херцога, като остави слугинята да си мърмори сама.

Както обикновено, Солтърдън отказа да признае, че е забелязал появата й; вместо това стоеше с каменно изражение пред прозореца, с почервенели от целувките на вятъра бузи.

— Извинявайте, че закъснях — каза тя. — Бях… — Задъвка устна, а през главата й преминаха стотици извинения, но нито едно от тях не беше истина. — Бях… пишех на баба ви — избъбра най-накрая тя; това все пак не беше лъжа… макар и да не беше цялата истина, призна пред себе си Мария и усети вечното чувство на вина.

Той издаде някакъв дрезгав звук — смях, дълбок и гърлен, който я накара да подскочи; това беше колкото изненадващо, толкова и обидно. Ядоса я повече от всякакви загадъчни слова, които бе могъл да произнесе. Тогава херцогът обърна сивите си очи към нея и устните му се извиха така цинично, че тя отстъпи назад и погледна навън. Пред погледа й се разкриха голият бряст и одеялото, от което бе побягнала само преди минути.

Мария затвори за момент очи, а лицето й пламна.

— Нима нямам право на абсолютно никакъв личен живот? — попита разгорещено тя. — Нима не разполагам с никакво лично време? — Стовари кошничката в скута му. — Какво правя в свободното си време засяга единствено мен самата.

Солтърдън се изсмя отново и продължи да се хили. Присви очи и я огледа от горе до долу, сякаш беше кръчмарска курва. Мис Аштън вирна брадичка и стисна зъби.

— Какво мръсно съзнание и извратено чувство за хумор — избъбри тя и се обърна с намерението да излезе.

Той я сграбчи за китката и, с рязко движение, я събори върху скута си, с лицето надолу, с увиснала към пода глава и вирнат във въздуха задник.

— О! — възкликна младата жена.

В това време господарят й я стисна за задника през роклята и тя изпищя, изви се и изписка отново, когато той провря ръката си под нея и пръстите му се обвиха около едната й гърда.

Мария се свлече на пода, като риташе и се мяташе. Херцогът се изсмя.

Тя отметна назад глава и, както беше застанала на ръце и колене, го погледна изпод разчорлените си коси; в очите й блестяха сълзи.

— Жесток, отвратителен звяр такъв! Ти не си човек! — Гласът й трепереше. Сълзите заструиха като водопад по бузите й. — И само като си помисля, че почти бях започнала да те харесвам. Да вярвам, че си просто неразбран и доста приятен човек. — Малко по малко доволната усмивка започваше да изчезва от лицето на Солтърдън. — Всички ме предупреждаваха, че си животно — процеди през зъби младата жена. — Не вярвах, че което и да е човешко същество може да бъде до такава степен покварено и лишено от всякакъв морал.