Катрин Сътклиф - Вярност

Задави се от сълзи, прикри уста с длан и положи геройски усилия да преглътне обидата и възмущението си. Цялото й тяло трепереше. Правеше напразни опити да се изправи грациозно на крака и да увеличи разстоянието помежду им. В това време лицето на Солтърдън, който продължаваше все така да се взира в очите й, стана напълно безизразно. Най-сетне Мария се изправи, подпря се за момент на стената, докато се увери, че краката й могат да я държат, като се стараеше да диша дълбоко, за да се пребори с гнева си, и си повтаряше под носа: „Душата ти се храни, когато си добра и се разрушава, когато си жестока“. Това обаче очевидно не й даваше кой знае колко сила, когато се сетеше как бе стиснал едната й гърда.

Грабна кошничката, която бе паднала на пода и, като я стисна под мишница, изскочи от стаята, облегна гръб на стената в коридора и затвори очи.

Мили Боже, колко още от това можеше да понесе?

Когато бе дете, подобно гневно избухване щеше да завърши неминуемо с миене на устата й със сапун. В този случай със сигурност щеше да изгуби мястото си тук. Като че ли това щеше да я уплаши! Най-добре щеше да бъде никога повече да не види онзи злосторник. Как смееше да постъпва по този начин с нея? И да я опипва така безсрамно? Само мисълта за това я караше… да трепери. Дори в момента още усещаше пръстите му като нажежени железа, които изгаряха плътта й… и я караха пак да се сеща за Моли и Тадеус… за лицето на слугинята, изкривено от някаква блажена и тайнствена агония…

Мария затвори очи, преглътна мъчително и притисна кошничката към гърдите си. Коленете й внезапно омекнаха. Гърдите й запулсираха.

Приближи се отново до вратата.

Херцогът продължаваше да гледа през прозореца, застанал с гръб към нея, а хладният ветрец разрошваше от време на време дългата му тъмна коса. Заприлича й на момче на вечерната светлина. Внезапно се вледени при спомена за ужасяващите слова, които му бе наговорила; нещо, което никой, който беше с всичкия си, не би сторил на друго човешко същество.

Цялото й същество изпъшка от отвращение към собствената й особа. Влезе в своята стая, остави кошничката на пода и взе една кана с вода. Изля съдържанието й в легена и взе калъпче сапун.

Започна да си мие езика, зъбите и устните си с него, като търкаше безжалостно (баща й го бе правил толкова пъти), докато се освободи от отвращението и възмущението, които чувстваше към себе си. Най-накрая се облегна безсилно на едната колона на леглото, смутена от отношението си както към своя господар, така и към самата себе си.

— Какво направих? — произнесе на глас тя.

Сякаш в отговор на въпроса й вятърът развя пердетата на прозореца и пропусна оскъдната светлина вътре, право върху свирепото изображение на свети Петър на тавана. Той като че ли размаха показалец насреща й и тя си помисли:

— Да, ще се извиня.

Запъти се към вратата му. Той седеше, все така потънал в мрачни мисли и отнесен. Младата жена изправи рамене, застана зад него и се вгледа в притъмняващата градина навън. Херцогът не помръдна, нито пък проговори. От време на време тя хвърляше към него подозрителни погледи с надеждата да й помогне по някакъв начин да започне. Изражението му обаче си оставаше все така затворено и непроницаемо. Очевидно не възнамеряваше да улесни задачата й.

Тогава, внезапно я осени една идея…

Хвана инвалидния стол и, без никакво предупреждение го обърна към вратата и го забута по коридора, първо в едната посока, после в другата, като търсеше трескаво с поглед нещо познато, докато…

Най-после се приближиха до музикалната стая.

На дневната светлина тя я изпълни с възхищение. Дневната светлина нахлуваше през прозорците и осветяваше портретите и натюрмортите, увиснали в позлатени рамки между облицованите с бургундско-червена дамаска стени. Канапенца, пейки и позлатени столове, поставени на достатъчно разстояние едни от други, за да осигурят нужното пространство за обемните тоалети на дамите, бяха струпани в центъра на помещението, така че зрителите да могат не само да се насладят на музиката, а и на прекрасната гледка на изпълнителите-виртуози.

Мария хвърли поглед към Солтърдън и забеляза, че раменете му бяха неестествено изправени, ръцете му — вкопчени в страничните облегалки.

— Промяната в обстановката или на установената практика от време на време може да оправи настроението. Може би упражненията с вълнени кълбета са доскучали прекалено много на човек с вашия темперамент и интелект. — Херцогът направи някакво движение — опит да обърне стола и да избяга от тази стая… и от нея самата. — Не съм съгласна — продължи да обяснява мис Аштън. — Лорд Бейзингстоук ми каза, че някога това е била любимата ви стая. Каза, че като момче се е криел често тук, за да ви слуша. — Господарят й обърна едва забележимо глава. — Не го ли знаехте, ваше височество? Лорд Бейзингстоук очевидно ви е завиждал много за вашия талант. Каза, че сте можел да станете един от най-великите виртуози на нашето време.