Катрин Сътклиф - Вярност

Нейният цвят беше червеният. Аленото щеше да заблести до бялата й кожа, да подчертае синьото на големите й очи. Само дето… тези очи сега не бяха така пламенни. Те като че ли бяха непрестанно на ръба на сълзите.

Устата й се усмихна; но не и очите.

— Починахте ли си добре снощи? Да? Не? Бихте ли направили опит да ми отговорите, ваше височество? Едно просто кимване би било достатъчно.

Солтърдън присви очи, забелязал, че талията й изглеждаше още по-тънка покрай стегнатия корсаж на роклята. Тялото й беше подходящо за носене на корсет, гърдите й плуваха над деколтето като бели възглавници.

Младата жена преглътна. Раменете й се стегнаха и на лицето й се появи отново безпомощно изражение. Застанала по този начин зад писалището, поставила длан върху купчина книги, тя имаше вид на типична превзета бавачка и учителка-стара мома. Но може би не беше точно така. По-скоро на дете, което играеше тази роля.

— Прекарах по-голямата част от вечерта в размисли за неспособността ви да общувате. Тогава ми дойде тази идея — книгите. — Усмихна се насила и заяви: — Ще четете на глас!

Обявлението го извади от смехотворния му транс. „Как не“ — помисли си Солтърдън, след това обърна стола си към вратата и се запъти натам.

Тя се спусна светкавично към него и прегради пътя му.

— Защо трябва да ми се съпротивлявате непрестанно? — попита с потръпващ от възбуда глас тя.

— Вън! — изръмжа той и опита да я заобиколи, но не успя да се справи и колелото се вряза в глезена й.

— По дяволите! — извика тя, подскочи, сграбчи страничните облегалки на стола и стъпи здраво на земята, за да го задържи. Свела лице на едно ниво с неговото, с пламнали очи и бузи, възкликна: — Както виждам, ваше височество, вие не ме желаете тук повече, отколкото аз самата искам да остана. Аз обаче обещах на баба ви да направя всичко възможно да ви помогна, докато тя намери подходящ заместник. И макар… вие да не ме интересувате особено, към херцогинята изпитвам известна привързаност. Тя ви обича много и, страхувам се, ужасът, който се е стоварил върху главата ви, разкъсва и без това слабото й сърце.

По лицето й преминаха едновременно гняв и болка. Но не силата на емоциите й бе приковала вниманието му, а внезапно появилата се в уморените й очи тъга.

— Няма нищо по-ужасно от безпомощността, която изпитва човек, когато пред очите му гасне малко по малко любимо същество, доскоро пълно с живот и енергия, превърнало се в своя сянка. — Гласът й спадна с една октава, стана мек, замечтан и дрезгав. Клепачите й натежаха и устните й се нацупиха по познатия начин — онова детинско цупене, което грабна с такава сила вниманието му, че не можеше да откъсне поглед от нея, също като хипнотизиран. — В един миг молите Бог да сложи край на техните страдания, ваше височество… техните и вашите. В следващия момент молите за милост, давате обет, че ако пощади жалкия им живот, вие с радост ще прекарате остатъка от дните си в грижи за тях и за задоволяване на всичките им нужди.

Изминаха няколко секунди, изпълнени с трудно удържани бурни емоции. Мълчанието пукаше във въздуха така осезаемо, както и издигащите се пламъци на огъня. За момент помисли, че тя ще се строполи, и въпреки всичко не можеше да отдели погледа си от нея. В този момент му се стори, че очите й, тези големи, бездънни сини езера, са най-неустоимите, най-красивите очи, които бе виждал.

— Тогава човек си дава сметка — промълви най-сетне тя, — че не може да помогне на някой, който сам не иска да си помогне.

С усилие обърна стола обратно към стаята и го бутна към огъня. Херцогът се запита за миг дали не възнамеряваше да го блъсне в огъня и да свърши най-после с него. Вместо това тя се приближи до писалището, взе една книга, върна се при него и я тикна безцеремонно в скута му.

— През следващия час ще четеш на глас от тази книга. Това упражнение не само ще стимулира способността на мозъка ти да мисли, а и ще помогне на езика ти да се изразява по-лесно, по същия начин, по който свиренето на пиано ще възвърне гъвкавостта на пръстите ти. Това е творба на Оливър Голдсмит. Нарича се „Викарият от Уейкфийлд“. Започнете от първа страница, ако обичате.

Отпусна се на един съседен стол, загледа се в пламъците и мълчанието й изпълни стаята, докато чакаше. След няколко минути вдигна бавно глава и, без да го погледне, рече:

— Няма нищо срамно в това човек да опита и да се провали. Позорно е изобщо да не опита.

Солтърдън се взира в профила й в продължение на няколко секунди, вбесен от отегчението й. Значи това било: тя се беше отказала. Бе решила, че животът й като свещеническа дъщеря е далеч по-приятен от независимото й съществуване, свързано обаче с грижите за един умствено и физически неразвит мъж. Прииска му се да захвърли книгата в огъня. Миг по-късно реши да я метне отгоре й.