Катрин Сътклиф - Вярност

Вместо това отвори романа, като се затрудни с обръщането на страниците, после се вгледа в буквите толкова напрегнато, та най-накрая му се стори, че миниатюрните думи затанцуваха пред погледа му. Това го накара да се съсредоточи и в резултат главата го заболя. Едва сега си даде сметка, че от онази нощ, в която проклетите разбойници го бяха проснали на пътя с разцепена глава, не беше поглеждал дори книга.

Затвори очи и промълви:

— Не мога.

— Напротив, можете. Съсредоточете се. Дума по дума.

Стисна зъби и се концентрира отново. Написаното му се струваше съвсем непознато, все едно че гледаше йероглифи.

— Не мога — избъбра отново той, затвори с трясък книгата и я захвърли в огъня.

Мария скочи от мястото си, грабна ръжена и вдигна с него тлеещата книга. Изгаси с длани искрите, издуха пепелта. И без да го обвини, без дори да измърмори нещо под носа си, я постави отново в скута му, седна на свой ред и рече:

— Започвайте.

— Толкова ли си тъпа, че не разбираш какво ти казах? Или си глуха? — излая господарят й; единствените слова, които изпъкнаха ясно, бяха „тъпа“ и „глуха“. Захвърли отново книгата, която прелетя само на сантиметри от главата й. „Не си спомням как!“

Младата жена я извади отново и я повъртя известно време в ръцете си, преди да я върне, вече по-предпазливо, в скута му. Застана на колене край инвалидната количка, разгърна корицата и постави показалец под първата дума.

— Когато сте бил малък, вашите учители са ви научили как да четете, като са произнасяли всяка буква — каза тя. — Спомняте ли си азбуката, ваше височество?

Сребристата й коса отразяваше пламъците като огледало. Уханието й го обгърна. Внезапно, необяснимо, усети вниманието си приковано от нейната близост.

— Ваше височество? — повтори тя и обърна големите си очи към него.

Той поклати глава.

— Не, отсега нататък ще говорите — заяви тя, но тъй като той отказваше упорито да отговори, тя премести тежестта на тялото си назад върху петите и сплела пръсти, за да демонстрира безкрайното си търпение, въздъхна уморено. — Можете да изкарате и светец от кожата му. Струва ми се, че никога не съм срещала друг човек, така неразумно и твърдо решен да не отстъпва, да се съпротивлява непрестанно. Вашето нежелание да престанете с вечната си опозиция може да се мери по твърдост само с Гибралтарската скала. Започвам да разбирам защо са напуснали другите. Ние не можем да вършим чудеса. Какво трябва да сторя, за да се разбера с вас, сър?

На лицето й се появи тъжна усмивка. Мис Аштън се изправи, постави книгата върху писалището и се приближи до далечния прозорец, където печалната светлина я превърна в силует.

Солтърдън премести поглед към бюрото, после книгата, после пак върху нея.

— Какъв неприветлив ден — заяви тъжно тя. — Да, някога вятърът и дъждът ме изпълваха с енергия. Цялото ми същество се възраждаше от силния студ. Нещо в ледовитостта на зимата изостря сетивата за всеки нюанс на човешката анатомия, кара ни да усещаме пръстите си, носа, бузите, прочиства неяснотите от мудния мозък, така че всичко, което възприемаме, е ярко и живо, както в детството. Спомняте ли си, ваше височество, как, когато бяхме деца, всеки нов сезон беше въведение към нов опит? Пролетта носеше цветята и птиците, лятото — дългите горещи дни със слънчева светлина и ухаен пирен. Есента беше време за беритба на плодовете, на падащи златни и червени листа, сред които се веселяхме и мечтаехме за зимните снегове. Зимата свързвахме с пращенето на огъня, сгушвахме се под пълни с гъши пух юргани, вслушвахме се във воя на вятъра, а по прозорците драскаше суграшица. Тогава споделяхме тайни с най-добрите си приятели и се отдавахме на мечти за пристигащата пролет. Питам се, ваше височество, кога точно сезоните станаха нещо толкова монотонно, кога започнаха да ни плашат? Кога лятото стана така нетърпимо горещо и дълго, а зимата — прекалено студена? Защо есенните листа са вече само едно неприятно задължение за нас, което трябва да се събере и изгори? Защо пролетта стана мрачно влажна и студена? Питам се всичко това — промълви мис Аштън. — Питам се кога точно всеки наш стремеж, мечта и надежда се превърна просто в поредното очаквано разочарование.

Най-после се обърна; бледата светлина, която влизаше откъм гърба й през прозореца, посребряваше едната страна на лицето й. Дали не беше плакала? Херцогът не можеше да каже, не виждаше ясно очите й, тъй като бяха в сянка. Тогава младата жена подсмръкна и избърса нос с опакото на дланта си. Гласът й прозвуча напрегнато и дрезгаво, когато заговори отново.