Катрин Сътклиф - Вярност

— Мисля, че моментът не е по-неподходящ от другите да ви съобщя, че реших да напусна Торн Роуз — обяви младата жена и думите сякаш накараха въздуха наоколо да завибрира. — Давам си сметка, че баба ви ще бъде разочарована. Страхувам се, че аз бях последната й надежда; тя толкова вярваше, че ще ви помогна. Но в един момент през последните дни осъзнах, че никой, най-малко пък аз, не е в състояние да ви помогне, ако сам не пожелаете това. — Опита да се усмихне. — Да ви закарам ли обратно в стаята ви, сър? Или, ако предпочитате, мога да повикам Гъртруд.

Никакъв отговор, нито дори намек за изненада.

Раменете й увиснаха леко. Обърна се. Глупаво момиче. Какво беше очаквала? Че ще започне да я моли да остане? Несъмнено щеше да бъде повече от щастлив да види гърба й.

В този момент пианото прозвуча отново.

Мис Аштън спря.

Малко по малко единичните звуци се обединиха, към първия се прибави втори, после трети, прозвуча простичка мелодия. Мария се обърна, вгледа се в пръстите, които се движеха по клавиатурата малко вдървено и бавно, но не и по познатия й несръчен начин.

— О! — възкликна тя и прикри устата си с длан, изтърва свещта от другата си ръка, но почти не го забеляза.

Междувременно ръцете му откриха удобния за тях ритъм и сега вече музиката се лееше от инструмента като птича песен.

Младата жена се приближи пъргаво до пианото, затанцува от нетърпение на пръсти; дланите й пърхаха над полираната му повърхност, но без да го докосват, подобно на пеперуда, надвиснала над някой цвят, преди да се отпусне леко върху му.

Най-сетне се приземи, подпря се на масивното дърво, почувства лекия трепет на музиката да преминава през цялото й тяло, като в същото време не изпускаше нито едно движение на ръцете му по белите и черните клавиши. Не смееше да диша. Ами ако това бе поредният й сън? Може би щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е повярвала на поредната си глупава фантазия… но не, дори в мечтите си не си бе представяла, че може да съществува такава лирична поезия от звуци.

Най-после насочи погледа си към лицето на своя повереник. Тъмносивите му очи, в които проблясваха златисти точици, наблюдаваха всяка нейна реакция, а в това време пръстите му продължаваха да се движат, да изпълват стаята със сърцераздирателна музика.

И се усмихна.

О, Боже, той се усмихна!

Не, това не беше саркастичната извивка на устните, която издаваше омразата и гнева му.

Усмивката засягаше и очите му, тя изтри мрачните, сурови линии от лицето му. Той внезапно се превърна отново в човешко същество, и при това изумително красиво.

Очите й се изпълниха със сълзи и измокриха ресниците й. За миг музиката престана да звучи.

— Не спирайте! — възкликна умолително тя. — Не, не спирайте, ваше височество. Това е най-красивата музика, която съм чувала някога. Не, не спирайте. Готова съм да остана завинаги тук и да слушам.

Усмивката му стана по-широка. Дланите му се раздвижиха, пръстите станаха още по-гъвкави, разтягаха се, галеха, тялото му се полюляваше в синхрон с всеки нюанс, с всеки тон, като го преживяваше така, сякаш бе живо същество вътре в него.

Мария затвори очи и се остави в плен на музиката. Изведнъж звукът спря. Тя се насили да отвори горящите си очи, за да открие, че Солтърдън я съзерцаваше с изражение, в което откри подобие на старото му настроение. Едва сега осъзна, че сълзите бяха потекли по бузите й, а гърлото й се бе свило от вълнение.

— Това е най-красивата музика, която съм чувала, ваше височество.

— Бах — обяви леко гърлено той.

— Бах — повтори Мария.

Той се усмихна отново и докосна с връхчетата на пръстите си леко, невероятно леко основата на гърлото й.

— Оттук… мис… Аштън.

Усети пръстите му като топли въглени; те почти я галеха, както бяха правили допреди миг с клавишите. Мили Боже, той наистина бе произнесъл цяло изречение, а единственото, което можеше да направи тя, бе да се съсредоточи върху смущаващите си усещания от неговото докосване. Това не беше страх, а нещо друго.

— Вие говорите — промълви бездиханно тя и в същия миг забеляза книгата, затисната между бедрото му и страничната облегалка на стола.

„Викарият от Уейкфийлд“.

— Значи сте и чели. Ваше височество, затова ли се усамотявахте през последните дни? Затова ли имахте толкова мрачен и уморен вид? Да те би да идвахте тук нощем, за да учите?

Херцогът отвори уста, за да каже нещо.

Тя не му даде тази възможност.

Грабна дръжките на стола, обърна го към себе си, падна на колене пред своя господар и, като се притисна към краката му, сграбчи ръцете му.