Катрин Сътклиф - Вярност

— Вие можете да общувате, сър. Зная, че можете. Говорете ми. Каквото и да е. Кажете ми, че съм най-опърничавото „момиче“, което сте имал нещастието да срещнете. Кажете ми, че съм навлек. Че ми липсва уважение към другите. Че съм своенравна, кавгаджийка и вещица. Едно изречение е всичко, което желая и се кълна, че никога повече няма да искам нищо друго от вас.

— Главата… ме боли… като чета — избъбри той и стисна между пръстите си дланите й, поставени в скута му. — Но… става по-добре.

— Действително, с практиката четенето ви ще се подобрява непрекъснато, не мислите ли?

— Да — отвърна херцогът и се усмихна; и стисна отново ръцете й, но не грубо, а нежно, внимателно, почти… с обич.

Не, не с обич, определено не с обич!

Мария се засмя, скочи на крака, преметна ръце около раменете му и го прегърна буйно, притиснала лице в меката му като коприна, ухаеща коса.

Стиснала здраво клепачи (Господ да й помага да не се разреве още по-силно — нейният повереник щеше да я помисли за неврастеничка), младата жена се усмихна и го притисна още по-силно. Устните й се докоснаха до ухото му, когато заговори:

— Всяка вечер и сутрин се молех за вас, ваше височество. Семейството ви ще бъде толкова щастливо, както и всички останали в Торн Роуз. Нямам търпение да видя лицата им, когато им кажем.

Останаха в това положение в продължение на няколко минути, притихнали, той притиснал лице в рамото й, като усещаше топлия й дъх в задната част на ухото си. След това ръцете му се отместиха бавно, нерешително, и той ги постави в долната част на гърба й, с разтворени длани и разперени пръсти.

Мария се почувства изведнъж много малка. Кожата й се затопли под ръцете му, макар от тях да я делеше нощницата.

Нощницата.

Каква крехка бариера! Тя като че ли плуваше около тялото й, надиплена върху краката на херцога. Непристегнатите й гърди бяха станали сякаш по-тежки и необичайно чувствителни. За момент си представи, че той ги докосва, а тя му позволява да го стори.

Отдръпна се с намерението да побегне. Не смееше да погледна към лицето му, което някога я бе ужасявало, а сега караше краката й да омекнат, сърцето й да бие оглушително, способността й да диша — да се изпарява като димът, който излизаше от газовата лампа върху пианото. Видението, в което Солтърдън протягаше ръце и обхващаше гърдите й с двете си длани я отвлече за миг от силното й смущение. Не можеше да прави нищо друго, освен да стои като закована пред него, да наблюдава как странно пламенните му очи я оглеждат и, макар да съзнаваше, че трябва да стори нещо, за да се прикрие, най-безсрамно не предприемаше нищо.

Изведнъж усети, че се изчервява, ужасно смутена.

Обърна се, побягна към вратата, ритна забравената свещ, която, отдавна изгаснала, лежеше в замръзнала локва от собствения си восък.

— Почакай — извика след нея херцогът и гласът му изкънтя като облицованите с филц дървени чукчета на пианото, които удряха по опънатите струни.

Младата жена стисна разтвореното деколте на нощницата си, хвърли набързо поглед назад, но достатъчно дълго, за да го види как стои, осветен от лампата; това вече не беше звярът, не беше тиранинът, не беше инвалидът. А просто… човекът.

Мария хукна към стаята си.

Когато се събуди на следващата сутрин, в съзнанието й все още се носеше снощната музика, неразгадаемите сиви очи на Солтърдън й се усмихваха, топлите му длани сякаш и сега се притискаха леко в гърба й. Остана да лежи цял час в леглото си, обзета от странно удоволствие; струваше й се, че дюшекът под нея не бе нищо друго, освен пухкави облаци, а фреската със свети Петър над главата й бе буквално земният рай.

Той, херцог Солтърдън, действително й се бе усмихнал и, о, каква невероятна и вдъхваща страхопочитание трансформация бе това! В отговор цялото й същество бе запяло, изпълнено с хиляди хармонични звуци.

На закуска стана свидетел как господарят й се справи с храната си почти безпроблемно. Наля си сам чай и лично си отряза месо. Дори проведоха някакво подобие на разговор, при който тя сипеше трели като волна птичка, а той буботеше като гръмотевица.

— Добро утро, ваше височество!

— Утро, мис Аштън.

— Прекрасен ден, нали, ваше височество?

— Щом ви харесва да мислите така, мис Аштън. (С намек за неотдавнашния му саркастичен тон.)

Очевидно настроението му все още не беше в блестящо състояние. Младата жена така и не успя да изтръгне по време на цялата закуска поне една усмивчица от красивите му… Боже, сега пък и устните му бяха започнали да й се струват привлекателни! Тя обаче бе сигурна, че с времето и доброто му настроение щеше да се върне. Несъмнено невероятното положително развитие на нещата го бе смазало психически.