Катрин Сътклиф - Вярност

Мария се разхождаше напред-назад из галерията, после се приближи до стълбището и застана на едното му стъпало на един крак, като се държеше за перилото. Беше се проявила като глупаво и капризно дете, като бе написала проклетото писмо. Как бе позволила лошото й настроение да вземе връх над разума?

Дали херцогинята щеше да й позволи да се види за последен път с внука й, преди да я прати да си стяга багажа. В това време Гъртруд беше при него, къпеше го, бръснеше го, обличаше го с най-хубавите му дрехи, докато сега на нейното място трябваше да бъде тя самата, тя да реше косите му и да го приготвя за този така щастлив миг.

Вратата на салона се отвори. Сидни, икономът на херцогинята, висок мършав човек с крив нос и тънки устни, я погледна отвисоко и изсумтя.

— Нейно височество, херцогиня Солтърдън, желае да ви види.

Пропусна я пред себе си в салона. Огънят пращеше в огромната камина от италиански мрамор, а през отворените прозорци навлизаше студеният вятър.

Херцогинята, облечена в широко, яркочервено копринено кимоно, изчака поклона на Мария, след което посочи към един от двата стола — единият празен, другият зает от закръглен мъж с пръснати тук-там косми по плешивото теме… Еджкъм, личният й лекар.

Пълният джентълмен скочи незабавно на крака и я възнагради с кимане и усмивка, като в същото време се взря в нея през монокъла си, в резултат на което едното от изпъкналите му кафяви очи изглеждаше по-голямо от другото.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мис Аштън. Аз съм…

— Зная кой сте — заяви Мария с такъв изблик на емоции, че закръгленото човече насреща й замръзна на място, а херцогинята повдигна и двете си вежди. — Вие, сър, сте дошъл да отведете негово височество.

— Действително — съгласи се той.

— Трябва да призная — започна тя, като изправи рамене и вирна брадичка, — че когато започнах да пиша писмото си, не бях на себе си. Не съм… не съм сигурна точно какво ми стана. Струва ми се, че неуспехите, макар и краткотрайни, могат да накарат дори най-издръжливия и храбрия да изгуби смелост.

Непознатият и херцогинята се спогледаха, след което Мария продължи:

— Не, че негово височество и сега понякога не се държи осъдително… да, струва ми се, че точно така го описах в писмото си — обърна се тя към лейди Солтърдън, която я гледаше поразено, присвила леко устни. — Мисля… не, сигурна съм, че ще го намерите много променен в положителна насока.

— Не думайте — обади се Еджкъм.

— О, да, сами ще се убедите. Има голямо подобрение.

Младата жена се усмихна и кимна.

Най-сетне херцогинята се облегна назад.

— Седнете, мис Аштън.

Мария се настани вдървено на ръба на стола. Незнайно откъде се появи прислужница и й предложи топъл шоколад в черна порцеланова чаша със златен ръб.

Лейди Солтърдън изчака да напълнят отново собствената й чаша, преди да заговори.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите, скъпа. Не съм получавала никакво писмо. Целта на идването ми тук е Еджкъм да прегледа за последен път внука ми, преди да взема решение.

— Решение ли?

Погледна към възрастната дама през издигащата се над чашата й пара, като си повтаряше наум отново и отново думите й: „Не съм получавала никакво писмо.“

Херцогинята не бе получила писмото, в което тя се отказваше от поста си… истеричната молба да й наеме заместничка колкото се може по-скоро, тъй като нямало да издържи дори още две седмици „в компанията на осъдителния й внук.“

Значи все още не беше прекалено късно.

Просто щеше да обясни, че е премислила…

— До слуха ми достигнаха смущаващи вести за поведението на Трей в последно време.

Горещият шоколад заседна в гърлото на Мария; тя затвори очи. Представителките на семейство Дреймонд.

— Аз, разбира се, повиках незабавно Еджкъм — продължи напрегнато лейди Солтърдън и хвърли отчаян поглед към своя съсед.

— О, но… — започна мис Аштън.

Лекарят се наклони напред.

— Сигурен съм вече сте разбрали, че състояния като на Солтърдън се отличават с ясно изразена тенденция към силна меланхолия със спорадични прояви на крайна агресивност; нещо обичайно за претърпяното от него нараняване, по-точно, удара по главата. Страхувам се, че болниците ни са препълнени с подобни случаи на деменция и това ще продължи дотогава, докато не започнем да разбираме по-добре функционирането на мозъка.

— Да, но…

— Следователно — прекъсна я херцогинята, — стигнахме до печалното заключение, че, в интерес на моя внук е, да бъде отведен сред по-подходящо за неговите нужди и положение обкръжение.