Емилио Салгари - По суша и море

Гигантът се усмихна глуповато. Възможността да пийне за чужда сметка намаляваше огорчението му, че няма да види повече чернушката. Какво беше впрочем това огорчение… не зная, но подозирах, че капитан Варак с удоволствие би направил някое дълго пътуване в компанията на малката Жулиета…

Как ли е свършила любовната история на двете гълъбчета?

Съдържателката на гостилницата ми беше казала, че Жулиета била разположена по-скоро да направи някоя глупост, отколкото да вземе Червения.

Една малка глупост тя вече беше сторила, обличайки се в парцали, за да се скрие на кораба.

След пет години попаднах отново по тези места и пожелах да се поразходя по планините на Арса. Споменът за Ромео и Жулиета беше още пресен и ми се дощя да науча какво е станало.

Това, което узнах, беше за мен хубава и добра измама, като всички измами, които изпълват живота както на авантюриста, така и на заседналия човек.

Казаха ми, че Жулиета се върнала под бащиния покрив две години подир бягството, тъй като бедният Пиеро умрял в болница от тиф. Тя се омъжила за другия Ромео, омразния Червения, който я дочакал с радост.

Новината не повреди на апетита ми, но ми отне желанието да видя отново чернушката, която капитан Варак беше изненадал, когато се молеше за спасението на влекача и на своя Пиеро… Жени, жени! О богове!

С Божията помощ в Бриндизи разтоварихме въглищата. Целият екипаж беше черен отвън и отвътре. Колкото до мене, три часа едва ми стигнаха да се почистя, за да мога да се покажа пред хората.

Капитан Варак, макар и почти винаги пиян, правеше добри сделки. Така и сега успя с един търговец, и корабът бе натоварен отново с житни храни, бурета с вино и сандъци със сушено грозде.

— Този път — казах на капитана — със сигурност няма да отидем на дъното.

— Защо — попита капитанът. — Какво искате да кажете?

Престорих се, че не съм чул въпроса, и не отговорих. Ако капитан Варак беше проявил малко повече ум, щеше сам да допълни моята забележка така: „Сега, когато имаме вино на борда, няма да потънем, понеже капитанът ще се погрижи да облекчи товара.“

Дигнахме котва по посока към Бари. Именно през това пътуване констатирах, че акулите не знаят да пресмятат добре разстоянията. Сега случката ми се вижда весела, но тогава би могла да бъде трагична и да коства живота ми.

Когато натоварихме житните храни, трябваше да почистим гальотата. Потопихме в морето дъното на корабния склад и понеже той представляваше чудесна стръв, огромно количество риби последваха нашия кораб.

Гледката беше интересна и аз й се възхищавах, облегнат на една мачта. По едно време рибите потънаха изведнъж като по някоя военна заповед. Търсех причината на това любопитно явление, когато няколко моряци викнаха едновременно:

— Господин Емилио, пази се!

Подскочих инстинктивно към въжената стълба, която водеше към площадката на мачтата. Една огромна черна маса ме докосна… Беше акула, на която очевидно се бях харесал. Беше ми хвърлила око и огъвайки се като пружина, бе успяла да подскочи много над водата. Ако светкавичното ми движение не беше ме спасило, бих си заминал като нищо. Обаче поради прекомерната си сила замина си тя. Наистина звярът в бързината да задоволи жаждата си за прясно месо беше подскочил, зле пресмятайки разстоянието, и падна на кувертата. Започна да бие силно с опашка, за да се смъкне отново във водата.

Бързо слязох в кабината, за да си взема пистолета, докато целият екипаж, въоръжен с ножове и тесли, се биеше с чудовището.

Акулата се бранеше свирепо и със страшна сила се мяташе по палубата. Малко остана единият крак на майстора да послужи за последна утеха на рибата, излязла на сухо. Изпразних оръжието си върху гърба й в момента, когато отваряше ненаситната си уста, за да захапе майстора. Капитанът, който също се беше намесил в борбата, ми каза:

— Добре се отървахте, господин Емилио. Без съмнение вие сте роден под щастлива звезда.

— Не отричам. Ако акулата беше измерила добре разстоянието, сега вече щях да бъда смлян от нея. Бедната акула! Мислила ли е някога, че ще свърши върху „Само Италия“?

— Даже и акулите си имат съдба — каза философски по тоя повод майсторът, докато тъпчеше лулата си. Тази мисъл се запечата ярко в съзнанието ми.

Полунашега, полусериозно казах, че е възможно в стомаха на акулата да се намира нещо… може би документ за някое съкровище или някаква тайна, скрита в една бутилка…