Емилио Салгари - По суша и море

Две сълзи се показаха и на неговите очи.

Стиснах силно ръката му. На кораба на този чудноват великан бях изпитал за първи път суровия морски живот, но научих и много полезни неща.

Изтръгнах се от прегръдката на майка ми. Тя ме гледаше с очи, пълни с безкрайна любов.

— Емилио, ще останеш ли завинаги при нас? Не се ли умори вече от морския живот?

Аз поклатих глава.

— Мамо, който се е родил с тази страст, не се спира от едно пътуване. Това, което видях, е нищо пред онова, което ще видя.

Междувременно беше влязъл баща ми.

— Няма смисъл?… Емилио има магарешки инат. Той иска да живее сред лишения, вместо да се нареди като другите.

— Като другите? — казах. — Най-омразното нещо на света е да живееш като другите.

Второто ми пътуване беше доста различно от първото.

Изведнъж се намерих изправен пред една от ония тайни, които винаги са подхранвали моята фантазия. Навлизах в голямото море на приключенията.

Лудият от сала беше една неразрешима и неразрешена загадка, около която много съм се блъскал през живота си. И ако до сега не съм написал роман за това, то е само защото ми е липсвало логическото й разрешение.

Благодарение на един приятел шест месеца след първото ми пробно пътуване успях да вляза като помощник в един тримачтов кораб.

Капитанът на платнохода беше твърде сръчен в командуването, но доста груб и понякога свиреп. Много черти го приближаваха до великана Варак — например любовта му към джина. Но Жуфре, така се казваше той, нямаше ония моменти на доброта, които от време на време изскачаха изпод дебелокожата обвивка на Варак. Жуфре беше злобен и високомерен и аз веднага разбрах, че с него не ще се погодя и никога няма да има близост помежду ни. Опитът ми подсказваше вече, че трябва да лавирам сред хората, както корабът лавира между подводни скали. Всеки човек може да бъде за другия подводна скала — трябва да умеем да избягваме сблъскванията.

Пътувахме за Бомбай, но средата на пътя бе още далеч.

Бях нагласил бинокъла си и наблюдавах небосклона. Морето беше съвсем спокойно. Изведнъж забелязах в далечината един сал, който плуваше по пътя ни. Наблюдавайки по-добре с бинокъла, стори ми се, че на сала имаше нещо.

Наистина — след малко се виждаше по-добре — един човек, съвсем гол, лежеше върху сала.

Извиках да дойде някой. Дойде капитан Жуфре. Подадох му бинокъла. Той погледна и ми го върна спокойно.

— Човек на сал.

— Да, трябва да го спасим — казах аз.

— Безполезно е. Той сигурно е умрял.

— Жив, мъртъв, припаднал — трябва да видим какъв е и ако е възможно, да се опитаме да го спасим.

Капитан Жуфре изкриви лицето си в знак на съгласие.

Дойдоха няколко моряка. Салът се приближаваше. И с просто око се виждаше отгоре му неподвижен човек.

— Умрял е!

— От глад!

— Жертва на корабокрушение!

— Може би. Да спуснем една лодка и да отидем насреща му.

Спуснаха лодката с четирима души, които скоро стигнаха сала. Тогава един глас извика към мене откъм лодката:

— Господин Емилио, човекът е жив!

— Донесете го тука! — заповядах аз.

След малко се намерих пред един необикновен човек.

Имаше около петдесет години: прошарена коса, брада от две седмици, сух, със сиви очи. Беше напълно гол и се усмихваше блажено, като че ли идеше не от самотния океан, а от някой празник.

Един моряк хвърли върху раменете му стара дреха и той кимна леко с глава, като да благодареше.

Дадохме му да яде и да пие. Яде с голяма охота и също така пи.

Аз търсех начин да го поразпитам. Но никога не съм се морил така напразно.

Говореше английски, но с малко думи и отговаряше несвързано.

— Как попаднахте гол на сала сред океана? — попитах няколко пъти.

Той отговори на английски:

— Четвъртък.

— Да не сте жертва на корабокрушение?

— Орхидея.

— Или ви е оставил някой върху сала?

— Кучето не иска да яде погачата. — И се усмихна блажено.

Този човек беше луд. Когато се наяде и напи, огледа се наоколо, като че търсеше нещо. Най-после видя куп слама, просна се отгоре и заспа.

Напразно се мъчех да възстановя странното му приключение по малкото и несвързани думи, произнесени от слабоумния. Възстановяването беше колкото уморително, толкова и безполезно. За екипажа най-простото беше, че този тайнствен корабокрушенец се е хвърлил в морето по време на опасност и е полудял от ужас. Като се съди по брадата, крушението бе станало само преди десетина дни. Но през това време човекът сигурно би умрял от глад, защото беше недопустимо да е могъл да вземе със себе си храна.