Емилио Салгари - По суша и море

— Защо… защо… Аз си знам защо… Аз си знам!

Не можа да каже друго. После и двамата, сякаш забелязали нещо в долинката, кимнаха набързо и изчезнаха.

Сцената бе занимателна, но после помислих за нещастието на тези двама противоположни любовници и се отдадох на тъжни размишления…

За да се поразвлека, влязох в една планинска гостилничка и си поръчах порядъчен обяд. Наистина чувствувах нужда да се съвзема от лошото ядене, което ни даваше капитан Варак. Бистрото винце ме поразвесели малко и аз повиках съдържателката. Добрата женица беше много разговорлива и когато стана дума за Жулиета, избухна в смях.

„Дивачка е — каза. — Ще направи много добре да вземе Червения… Да, той е грозен и смешен, но джобовете му са пълни с… — и тя направи с пръсти известното красноречиво движение. — Но Жулиета искала Пиеро… Доброто й чука на вратата, а тя не отваря. Кой знае… Тука я имат за малко по-такава и никой не би се учудил, ако направи някоя глупост…“

Слязох надолу и затърсих Пиеро по кръчмите. Не го видях никъде. Вместо него насреща ми се зададе капитан Варак. Беше поел към обичайното си място. Покани ме да пийнем, после заговори за товара.

— Повтарям ви, господин Емилио, гальотата ми издържа сто и деветдесет тона товар.

— Сериозно ли говорите, капитане?

— Защо не? Идете, вижте и после ми кажете нямам ли право да съм доволен.

Оставих гостилницата и с всичка сила хукнах към влекача.

— Майсторе, майсторе! — извиках.

— Ето ме, Емилио. Какво има?

— Капитанът напълно ли е полудял?

— Мисля, че да. Накара ни да натъпкаме с въглища даже и кабините.

— Охоо! — извиках аз. — А как ще върви влекачът?

— Казах ви и по-рано, Емилио, че сте попаднал на най-лошия човек на света. Иска да използува „Само Италия“ по невъзможен начин! Мисли да нагребе пари, които после ще изсипе в кръчмата. А срещу волята му не може да се иде…

— Търпение — казах, — но ако някоя добра буря ни издебне и застраши влекача, Бога ми, ще го хвърля в морето!

— И ще направите хубав подарък на гладните акули — прибави майсторът.

— Ще видим какво ще стане!

Дойде Пиеро. Лицето му имаше особено изражение. Повиках го и като отидохме настрана, го попитах за Жулиета. Той се обърка и ме погледна неспокойно. Повторих му разговора, който чух в планината.

— Откъде знаете това, Емилио? — ококори очи той. — Кой ви го каза?

— Това е моя тайна — отговорих. — А Жулиета върна ли се вкъщи?

Смущението му стигна върха. Промълви само:

— Не, не се върна…

— Къде е отишла? При някой роднина?

— Да… тоест… Тихо, Емилио, идва капитанът. — И Пиеро се скри.

Наистина Варак викаше:

— Майсторе, вдигай котва и Бог да ни е на помощ!

Хвърлих се бързо към кормилото, за да започна маневрата и да потърся най-прекия път да изляза от пристанището, което беше задръстено от лодки, натоварени с въглища. Капитанът ми каза:

— Внимавай добре, Емилио, защото морето е много развълнувано. Да не се сблъскаме с някой кораб.

— Капитане — викнах му, — как може да се плава в такова състояние? Не виждате ли, че нахлува вода поради големия товар?

— Каква вода?

— Не може ли да хвърлим в морето малко въглища, за да облекчим кораба?

— Какво? Въглищата са чисти пари, а аз не хвърлям парите в морето.

— Мисля, че ще се принудим да хвърлим малко.

— Хайде, напред! Най-после тук заповядвам аз. Гальотата издържа сто и деветдесет…

Още не беше свършил думите си, „Само Италия“ се разтърси дяволски и се наклони на една страна, изхвърляйки няколко десетки тона въглища във водата.

Капитанът започна да вика побеснял. Изглеждаше като луд. За щастие „Само Италия“ беше заседнал. Казвам „за щастие“, понеже с това засядане избегнахме по-страшното.

Хвърлихме котвичка на задната част на кораба и работихме четири часа като грешници, докато поправим бедата. Най-после влекачът тръгна, но напредваше тежко, сякаш беше потънал.

Бях в плачевно състояние — вир-вода, почернял от въглищата, изглеждах като негър от Мартиника, излязъл от баня… Къде отидоха хубавите приключения, за които бях мечтал?

Признавам, че в този момент, оглеждайки се в едно огледалце, се намерих извънредно смешен. Помислих за домашните удобства и ми се поиска веднага да се откажа от този адски живот, като при пръв удобен случай се завърна у дома при родителите си. Но една неочаквана случка промени хода на моите мисли.

Нощта беше тъмна, а морето — все още бурно. Един донякъде благоприятен вятър ни предсказваше бурята. Светкавици прорязваха небето.