Емилио Салгари: По суша и море

— Може ли да знам коя е Жулиета? Някоя моряшка светица? В такъв случай се признавам за голям невежа, понеже досега не съм чул нещо за нея.

След кратко мълчание младежът стана и каза опечалено:

— Утре ще стигнем залива Арса.

— Е?

— И там ще слезем, нали?

— Без съмнение… Тая мечка Варак заповяда да вземем един порядъчен товар въглища… Но ти не отговори на въпроса ми?

— Коя е Жулиета? — промърмори той смутено. — Една малка светица.

— Нали?

— Една малка светица за мене… Жулиета е моята любима!

— Хъм! Я виж!

— И ако слезем при Арса…

— Е?

— Ще я видя и ще зная дали наистина миналата нощ се е молила за нас.

Пиеро бързо си отиде.

Аз дълго останах погълнат от мисълта за тази Жулиета. По-скоро за една друга — русата англичанка, чийто образ не се откъсваше от сърцето ми, моята Дулцинея, която Англия ми бе отнела…

Пътувахме цял ден и цяла нощ. Най-после „Само Италия“ влезе в Куарнеро, от който моряците толкова се бояха.

Продължихме пътя, докато гальотата 4 4 Лек кораб. — Бел.ред. влезе в залива Арса.

Покатерил се на едно дърво, моряк от влекача размахваше с въодушевление дълъг къс корабно платно. Беше Пиеро.

Той даваше знаци, които никой от хълма не можеше да види.

„Кой знае — помислих си, — сърцето вижда по-далече от всякакви зрителни тръби…“

При Арса капитан Варак трябваше да натовари на гальотата порядъчно количество въглища. Това го правеше извънредно весел.

— Господин Емилио, много съм доволен — ми каза. — Защо, капитане?

— Защото, драги, „Само Италия“ е величествена гальота, която по списък има седемдесет и пет тона, а може да се натовари със сто и двадесет. По всичко личи, че строителят й е бил чудесно магаре, нали?

Аз не мислех, че чудесното магаре е строител на влекача. Но нищо не казах, понеже желаех да се поразходя тия два дена из планините, които заобикаляха Арса. Щом като се сдобих с разрешение, аз се устремих към тях.

Никога не съм очаквал, че ще присъствувам на толкова любопитна и трогателна сцена! На завоя на една сенчеста пътека чух един добре познат глас. Беше гласът на Пиеро, който също беше получил кратка отпуска за една разходка из планините.

Аз се спрях. Един клонест храсталак ми пречеше да видя разговарящите, но скоро разбрах кой беше вторият събеседник.

— Не искаш ли да ми кажеш защо се държиш така, Жулиета? — попита Пиеро.

— Но как се държа — възразяваше сребрист женски глас.

— Така, че не ми харесва. Познавам, че през моето отсъствие е станало нещо. Кажи ми, Жулиета, какво има?

Разговорът се прекъсна за известно време. Настъпи тишина, нарушавана от целувки и хълцания.

Изведнъж плачът стана по-силен. Какво ли беше станало? Последваха нежни думи от страна на Пиеро, който караше момичето да говори. Най-после то каза задъхано:

— Всичко ще ти кажа. Татко иска да взема Червения. Всичко е наредил вече. Но аз не го искам. По-скоро ще направя някоя лудост…

— Не говори глупости. Няма да го вземеш и туй то!

— Ако ти знаеше нашите сцени… Когато му казах, че е дошла „Само Италия“, баща ми побесня и ме заплаши, че ще ме затвори вкъщи. После дойде Червения и разговаряха дълго. Аз се възползувах от това и избягах…

Настъпи второ мълчание. После Пиеро каза:

— Ти няма да го вземеш, Жулиета… По-скоро слушай какво…

Края на разговора не можах да доловя, още повече че други два гласа се приближаваха насам. Тези гласове трябва да стреснаха двамата влюбени, тъй като чух възклицание на досада и после изпращяване на клони и бързо тропане с крака.

В това време двама души със зачервени лица се приближиха към мен. По-старият беше груб на вид и малко вдъхващ доверие. Другият, много по-млад, имаше фигура на нехранимайко. По цвета на косата и рунтавите му мустаци предположих, че е вторият Ромео на Жулиета. Очевидно бащата и мнимият годеник търсеха момичето.

Бях седнал до една срутена ограда. Двамата спряха задъхани и аз ги гледах заинтригуван. Бащата на Жулиета ме поздрави, после ми каза с явно усилие:

— Вие сигурно сте от „Само Италия“?

— Да, помощник съм.

Двамата се попитаха с поглед как биха могли да ме накарат да заговоря.

— Мисля, че има в гальотата един моряк, наречен Пиеро — каза бащата на момичето.

— Да. Ваш син ли е?

— Мой син? Не… но… Вие ли му дадохте отпуска?

— Аз? Не… Изглежда, че капитан Варак… Защо? Бащата не отговори. Тогава другият каза разгневен: