Емилио Салгари: Пещерите на съкровищата

— Не, баас. Отиваме да търсим нещо по-добро.

— Някаква златна мина?

— Още по-добро — отговори той.

Аз бих искал да узная какво ще търси господин Невил, но не исках да бъда нахален и си замълчах.

— Баас — подхвана метисът след известно колебание.

Аз се престорих, че не го чувам, и давах вид, че гледам към воловете си.

— Баас — повтори метисът.

— Какво има? — го попитах.

— Ние отиваме да търсим диаманти.

— Диаманти! — възкликнах аз. — Но, момчето ми, вие отивате там, където няма да ги намерите, Диамантените полета се намират тъкмо в противната посока на тази, която се готвите да вземете.

— Ние не отиваме в полетата, баас. Не сте ли чували никога за Сулиманските планини?

— Чавал съм.

— Чували ли сте за пещерите, които се намират там?

— Да, чувал съм тази легенда.

— Не е легенда, господарю. Аз познавах една жена, дошла от ония страни с едно дете. Тя ми разказа, че там, в планините, се намират пещери, пълни с диаманти.

Аз бях разбрал даже твърде добре целта на пътуването им и понеже се боях, че ще ми отнемат съкровищницата, която рано или късно исках да открия, опитах се да го изплаша, като му казах, че няма да излезе жив от пустинята и няма да намери нито един диамант.

— Може би няма да се върнем вече — ми отвърна той. — Но моят господар е уверен в съществуването на тези богатства и не ще обърне гръб на никаква опасност. И без друго ще умрем. Малко по-рано или по-късно, няма голямо значение. Ще видим какво ще намерим в тези страни.

— По-скоро лешоядите ще намерят месата ви.

— Може и да сте прав, но ние все пак ще отидем.

Един час по-късно господин Невил потегли, след като продаде на един холандец воловете и колите си. Преди да навлязат в пустинята, Джим дойде още един път при мене.

— Сбогом, баас — ми каза той. — Не можех да си отида, без да ви се обадя за последен път. Кой знае дали няма да оставим костите си в пустинята.

— Значи не ме излъга, Джим?

— Не. Отиваме към Сулиманските планини. Господарят ми иска да търси богатство и ще отидем в ония страни да открием диамантите.

— Е добре — казах аз. — Почакай малко! Щом като вече сте решили да се отправите за страната на диамантите, ще ти дам една бележка, която може да ти бъде много полезна. Но няма да я поверяваш на господаря си, преди да стигнете Иниати, т.е. преди да бъдете на сто и петдесет километра оттук.

Върнах се в палатката и написах на едно парче хартия следните думи:

„Ако навлезете между снеговете на Сулиман, не забравяйте да се изкачвате все надясно от планината Себа и да вървите, докато намерите един голям път, който ще ви отведе в страната на диамантите.“

— Вземи — казах на метиса, като му подадох бележката. — Ти ще препоръчаш на господаря си да следва точно наставленията ми, но помни, че не трябва да го осведомяваш, преди да стигнете в Иниати. Ако ти му съобщиш по-рано, той би се върнал да ме разпитва. А аз не искам да кажа нищо повече. Тайната е моя и ще я пазя.

— Ето, господин Фалконе, какво зная за брат ви — заключих аз, като гледах генуезеца. — Както виждате, и господин Невил е чувал да говорят за пещерите на диамантите.

— Смятате ли, че е мъртъв? — попита ме той.

— Не зная, господине. Може да е умрял от жажда и лишения сред пустинята, а може и да е жив и да се е спрял в страната на кукуаните.

— Аз дойдох в Африка, за да го търся, и няма да се върна в Европа, преди да го намеря или преди да се убедя, че е умрял.

— Това е ваша работа, господине — отвърнах аз. — Ще направите това, което смятате за най-подходящо.

— Господин Кватермен, познавате ли тези места? — попита Гуд.

— Отчасти. Обаче не познавам Сулиманските планини. Гледах ги само отдалече да се разстилат отвъд пустинята, когато се намирах в селцето Ситанда.

— Много ли са далече?

— Най-малко двеста километра от селото.

— Не е кой знае колко — каза генуезецът.

— Но това са двеста километра през пустинята, двеста километра през пламтящи пясъци, без капка вода наоколо. Доколкото зная, след португалеца Силвестра никой още не е успял да ги премине.

— Ще се опитаме, господин Алан — каза решително господин Фалконе.

— Вие!… — възкликнах изумен.

— Казах ви, че съм решен да стигна при брат си. Господин Кватермен, би ли ви уплашил този път, ако ви предложа да дойдете с нас?

Аз не отговорих, а се задоволих само да погледна италианеца и морския офицер. Винаги съм бил благоразумен и нямах никакво намерение, най-малко в този момент, да се заемам с подобно пътешествие, което можеше да ми струва живота.