Емилио Салгари: Пещерите на съкровищата

Когато стигна на няколко крачки от мен, познах в негово лице португалеца, който бе тръгнал с намерение да ЕО върне най-богатия човек на земята.

Нещастникът не приличаше на себе си. Беше бледен, разстроен, отслабнал до неузнаваемост.

Щом ме забеляза, каза с откъслечни думи:

— Вода!… За Бога… вода!… Дайте ми вода!

Бях станал, за да му се притека на помощ. При тези думи отидох и взех едно шише вода. Подадох му го, като го посъветвах да пие по малко. Той обаче го изпразни на един дъх — толкова силна жажда го бе измъчвала в пустинята.

Поради тази неблагоразумна постъпка той падна изведнъж като подкосен. Повиках моите хора и го пренесохме в палатката ми, където положих за него най-нежни грижи, докато се съвземе.

Положението му обаче беше такова, че не можехме да се надяваме да го спасим.

Обзет бе от силна треска и пристъпи на бълнуване, през време на които ми говореше за планини, пустини, негърски племена, пещери, пълни с диаманти, и за някакъв тайнствен документ, който се намирал у него.

Когато се поуспокои и притихна, заспах, тъй като и аз не бях още напълно оздравял.

На другия ден го видях да седи на кожата, която му служеше за постелка, протегнал ръце към голямата пустиня и още по-разстроен от преди.

Като ме съзря, усмихна се тъжно. После посочи с пръст пламтящите пясъци и ми каза:

— Там са богатствата, но едва ли някой ще отиде да ги прибере.

После направи знак да се приближа до него и продължи:

— Аз умирам, приятелю.

— Не мислете така — казах аз. — Ще ви лекувам и ще видите, че скоро ще възвърнете силите си.

— Не, няма да оздравея. Твърде много страдах в пустинята и чувствувам, че малко ми остава да живея.

Не възразих, понеже и аз бях сигурен, че няма да го бъде за дълго.

Португалецът помълча малко, загледан в пустиня та, после ме попита:

— Какво помислихте за мен, когато ви казах, че ще се върна най-богатия човек в света?

— Че отивате да получите някакво несметно наследство — отговорих аз. — Но оставете на мира богатствата и гледайте да си починете.

— О! Цяла вечност ще си почивам — каза той с горчива усмивка. — Слушайте, приятелю, вие винаги сте бил така добър към мене; два пъти вече ме приютявате под вашата палатка; сега аз искам да ви поверя една тайна, която може някой ден да ви направи безкрайно богат.

— Каква тайна?

— Чувал ли сте да говорят за пещерите на Сулиманските планини?

— Да — отговорих, гледайки учудено умиращия. — Чувал съм да разказват една необикновена легенда.

— Не е легенда. Истина е. Тези пещери съществуват. В тях се намират баснословни богатства, скрити там от незапомнени времена.

Разкопча ризата си и измъкна някакво парче плат, което на пръв поглед изглеждаше като лист тютюн — толкова беше потъмняло. На него имаше някакви думи и знаци, писани с керемиденочервено мастило.

— Какво е това? — попитах зачудено.

— Скъпоценен документ. Можете ли да четете какво е писано на него?

— Но това са неразбираеми думи.

— Португалски са.

— Не зная този език.

— Няма значение. Ще накарате някой да ви преведе това, което е написано на документа.

Един от моите предшественици, който носеше моето име, Жозе да Силвестра, знатен португалец, беше принуден по политически причини да напусне страната и да се засели на нос Добра Надежда. Това е било, забележете добре, преди триста години. Не зная по какъв начин той е станал притежател на някакъв твърде стар папирус и след дълги години търпеливо изучаване успял да го разчете. Този папирус се отнасял до съкровищата, скрити в пещерите, които се намират в полите на Сулиманските планини — същите планини, които вие виждате ей там долу, на края на пустинята, точно срещу палатката ви.

Моят предшественик, уверен, че ще може да стигне целта и да вземе съкровищата, тръгнал, този път придружен само от няколко слуги. Обаче смъртта го грабнала тъкмо тогава, когато стигнал до пещерите. Само няколко слуги се върнали и предали на семейството му поверения им документ.

След толкова години аз открих отново този документ и реших да потегля, за да завладея тези съкровища. Но както виждате, не бях по-щастлив от предшественика си.

Вземете този документ и си послужете с него. Няма да ми потрябва вече за нищо. Смъртта се приближава към мен с бързи стъпки.

Като каза това, той падна в леглото си и започна да бълнува. Състоянието му бързо се влоши и след два часа животът му угасна.

Погребахме го в земята и затрупахме гроба с едри камъни, за да не го изровят и разкъсат чакалите и хиените. Няколко дни след това напуснах Ситандския краал, отнасяйки със себе си скъпоценния документ.