Емилио Салгари: Пещерите на съкровищата

— Пазите ли го още? — попита ме господин Фалконе, който бе слушал с внимание цялата история.

— Да.

— Във вас ли е? — попита живо поручикът.

— Почакайте един момент — казах аз. — На връщане от Дюрбан накарах един стар португалец, който се готвеше да се качи на парахода и да замине за Европа, да ми го преведе. Не исках новината да се разнесе из страната и някой друг да се възползува и ми отнеме съкровищата, които лежат в пещерите на Сулиманските планини.

Оригиналът на документа е вкъщи, затворен в касетка. В мен обаче имам препис.

— Пречи ли ви нещо да ни го покажете? — ме понита генуезецът.

— Не, господине, ето го!

Извадих от потфейла си копието на документа, оставен ми от нещастния португалец, и го показах на двамата приятели, като им обърнах внимание върху написаното.

— Четете — каза ми господин Фалконе.

И аз зачетох:

Аз, Жозе да Силвестра, умиращ от глад в малката пещера, където няма нищо друго освен сняг, на север от върха, който се издига между двете големи планини, наречени Себа, съставям този документ в 1590 г. Пиша върху парче от моята дреха, тъй като не разполагам с никакъв пергамент, и си служа с подострена кост вместо перо и с кръв вместо мастило.

Ако моите слуги намерят този документ, нека го занесат на приятеля ми… (тук името беше нечетливо).

Нека приятелят ми направи този документ достояние на краля, който да изпрати войници да завладеят пещерите на съкровищата. Ако експедицията успее да премине пустинята и да победи войнственото племе кукуана, което е дяволски хитро, кралят ще стане най-богатият от всички европейски владетели.

Удостоверявам, че видях със собствените си очи диамантите, натрупани в пещерата, разположена зад тази, която се нарича Бяла смърт и която посочвам на скицата.

Ако злата вещица Гагул, която ме следеше на всяка стъпка, не бе ме предала, аз щях да стана безкрайно богат. Но сега най-голямото щастие за мен би било, ако можех да се измъкна жив от пещерата на съкровищата.

Ония, които биха пожелали да дойдат тук, нека да следват пътя, посочен в този документ. Нека преминат снеговете на планината, която се издига вляво, и така да вървят, докато стигнат големия път, който се разкрива сред долините. Този път, изглежда, е дело на римляните или египтяните. Стигнат ли билото на северния склон, ще намерят пещерите.

Столицата на кукуанския цар се намира на три дни път от планините.

Нека кралят да отмъсти за предателството на Гагул.

Молете се за мене!… Прощавайте!…

Когато прочетох документа, в кабинета настъпи дълбока тишина. Генуезецът и поручик Гуд бяха потънали в дълбоки размишления и сякаш още ме слушаха.

Най-после морският офицер наруши мълчанието:

— Твърде много съм пътувал — каза той. — Слушал съм какви ли не предания и истории, но такава не бях чувал.

— Историята на този португалец, умрял преди триста години, е наистина твърде необикновена — добави генуезецът.

— Надявам се, че господин Алан не ни разказва приказки. Има пътници, на които прави удоволствие да говорят измислици.

— Господине — отвърнах аз малко засегнат, като взех обратно документа си. — Не съм навикнал да говоря празни работи. Пък и никой не ви задължава да вярвате това, което чухте и видяхте.

Като казах това, тръгнах да си вървя. Но генуезецът ме задържа, поставяйки, приятелски ръка на рамото ми.

— Ех, господин Кватермен — каза той като се усмихна. — Простете ми, че се показах твърде много искрен. Но признайте, че историята е твърде невероятна. Съмнявам се, че и вие бихте ми повярвали, ако аз ви я бях разказал.

— Имате право — отвърнах аз, успокоен от промяната. — Обаче, ако се съмнявате в достоверността на документа, щом като стигнем в Дюрбан, ще мога да ви покажа оригинала, който ми остави португалецът. Уверявам ви, че това, което ви разказах, е точно така. Освен това има още един, който е знаел нещо за тази история и който вече е потеглил да търси прочутите пещери на съкровищата.

— Кой?

— Брат ви.

— Моят брат?… Сигурен ли сте в това?

— Слушайте — както ви казах, господин Невил водеше със себе си един кафър, метис, на име Джим, твърде интелигентно и смело момче. В деня, когато брат ви се готвеше да тръгне, кафърът дойде да се сбогува с мен и ми каза:

— Бихте ли ми дали, баас 2 2 Господарю (обръщение на негрите към белите). — Бел.пр. , малко тютюн, преди да предприемем голямото пътуване?

— Но къде отивате? — го попитах. — Слонове ли ще ловите?