Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Страховете ни бяха напразни. Войските на Тоуала сложиха оръжие и побързаха да се побратимят с нашите, като поздравяваха новия си цар Иньози.

Изкачихме се на възвишенията на царския краал и видяхме, че последните верни на монарха бързо се разбягват, за да не бъдат напразно убити. Дворецът беше съвсем пуст. Пълна тишина цареше навсякъде, даже и вътре в колибите.

— Дали не е избягал и Тоуала? — попита господин Фалконе, като се обърна към Иньози.

— Не вярвам — отвърна царят. — Тоуала е твърде храбър, за да обърне гръб на врага.

— Ще се бие ли с нас?

— Да, но без надежда да остане жив.

— Ще го убиеш ли?

— Когато един цар загуби войната, убиват го — отвърна Иньози. — Такъв е обичаят ни.

— Кой ще го убие?

— Човекът, когото той избере за двубоя.

— Не те разбирам.

— Тоуала има право да избере човека, който трябва да го убие, и ще се сражава с него, додето има сили.

— А ако Тоуала излезе победител?

— Ще трябва да избере втори, трети, четвърти… И десет души да убие, в края на краищата ще бъде убит и той. Не може да издържи кой знае колко дълго.

— А ако избере тебе? — попита господин Фалконе.

— Ще трябва да приема предизвикателството. Уверявам те, че няма да се поколебая да премеря силите си с убиеца на баща ми.

— Тоуала е силен като бик — казах аз. — Ще бъде опасен противник.

— Зная го — отвърна Иньози. — Но аз съм готов да изпитам жребия си.

— Ако те оставя да се биеш — каза генуезецът с тайнствен глас.

— Какво искате да кажете? — попита Иньози.

— Ще научите по-късно. А… Ето Тотуала и неговия зъл гений!

Победеният цар беше само на няколко крачки от нас. Седеше пред вратата на царската колиба под гъстата сянка на едно дърво. Бе оборил глава на гърдите си. Погледът му беше мрачен и заплашителен. Оръжията лежаха в краката му. До него, сгушена като звяр, седеше вещицата Гагул.

При вида на гордия воин, доведен до такова положение, сърцето ми се изпълни със състрадание.

Всички го бяха напуснали, даже роднините му, жените му, както и придворните му хора. Хилядите войници, които допреди няколко часа му се подчиняваха и трепереха от него и които проливаха безстрашно кръвта си за него, го бяха оставили сам пред нещастната му съдба.

Само старата вещица, неговият дух покровител, му бе останала вярна в нещастието, готова да сподели жестокия му жребий.

Когато стигнахме близо до него, Гагул скочи пъргаво, започна да ни обсипва с проклятия и заплахи за страшни мъчения на другия свят. Ние обаче не й обърнахме внимание и я оставихме да крещи колкото си ще.

Като видя Иньози на няколко крачки от себе си, победеният цар вдигна глава и устреми в щастливия си съперник мрачен и жесток поглед, сякаш искаше да го унищожи с огъня на очите си. После каза с дълбока горчивина:

— Поздравявам новия цар!… Тебе, който ядеше от хляба ми и се радваше на моето гостоприемство и който отвърна с предателство на великодушието ми, подпомогнат от вероломното магическо изкуство на белите хора. Кажи какъв ще бъде моят край?

— Какъвто беше краят на баща ми — отвърна строго Иньози.

— Добре, готов съм. Тоуала не се бои от смъртта. Но знаеш ли, че мен се пада правото да избера противника си и да загина в бой с него?

— Няма да ти отнема това право.

— Предупреждавам те, че ще се защитавам като лъв. Чувствувам силна жажда за кръв.

— Все едно. С мене ли ще искаш да се биеш?

— Не — каза Тоуала, като скочи изведнъж.

Свирепият му поглед зашари сред редиците ни и за миг се спря върху мене. При мисълта за тази чест, която ни най-малко не бих желал, почувствувах тръпки по тялото.

Не бях страхливец, но не ми се щеше да се бия с този човек, надарен с херкулесова сила и разярен от нещастието, което го бе сполетяло. Но ако ме беше избрал, не бих могъл да откажа, без да загубя славата, на която се радвах сред кукуанските войници. Струваше ми се, че вече студеното желязо на брадвата се докосва до врата ми и главата ми се търкаля по земята, когато мрачният поглед на победения цар се спря упорито на господин Фалконе.

— Ти уби сина ми — каза той, — единствения ми син. Излез от редиците и да видим дали ще победиш бащата така лесно, както победи детето.

— Не — каза Иньози. — Ти не ще се биеш с белия човек.

— Използувам правото си.

— Той не принадлежи на нашия народ.

— Но се би срещу мене. Ако се страхува, да не говорим повече за това — каза Тоуала предизвикателно.

Господин Фалконе разбра. Кръвта нахлу в главата му при тази обида.