Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Оръдие! — извика Барейо. Всички, които се намираха в палатката, се втурнаха навън.

— Какво беше това? — попита гасконецът.

— Испански топ — отвърна Мендоса.

Те се отправиха към заливчето, където се бе настанила тяхната флота. По цялото крайбрежие цареше невероятно вълнение. Всички корсари бяха вече там.

Петнадесет неприятелски кораба се приближаваха бавно към острова.

— Господин графе — каза Гроние, — пристигнали сте тук с много лош късмет. Моментът съвсем не е подходящ.

— Напротив — усмихна се графът. — Докарах ви подкрепления.

— Не можем да окажем съпротива на такъв многочислен и толкова въоръжен противник.

— Ще изтеглим лодките на сушата и ще ги скрием в гората.

— А платнохода?

— Него ще изгорим, за да не попадне в ръцете на испанците. Побързайте, господин Гроние. Нека колкото се може по-скоро да се върнем във вътрешността на острова!

Докато неколцина корсари палеха платнохода, останалите пренесоха лодките на защитено място. Испанската флота вече беше започнала да обстрелва брега.

— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Този път испанците не се шегуват.

След като корсарите скриха лодките, те се прибраха на един от хълмовете в средата на острова. Той бе недостижим за неприятелските оръдия. След едночасов обстрел испанците поеха курс към Панама.

Корсарите напуснаха Сан Джовани още същата вечер. Те се страхуваха от испанската флота и слязоха на сушата в Калдурския залив. Там към тях се присъедини прочутият корсар Тъсли със своите сто и двадесет души англичани. След едно денонощие пълна почивка заедно поеха към Нова Гренада.

Един от най-богатите градове на Средна Америка, Нова Гренада, бе отдалечен от сушата на около двадесет мили. В околностите му имаше много фабрики за захар. Самият град бе обкръжен от високи стени, от които зееха гърлата на стотици оръдия. В средата на селището бе изграден форт, който сам по себе си бе в състояние да се сражава е цяла армия.

Първата работа на корсарите, когато застанаха срещу града, бе да подпалят предградията. Те започнаха нападението на обяд, без да се притесняват от това, че валеше като из ръкав. Нито пък се страхуваха от свирепия огън, с който бяха посрещнати. Войниците и гражданите отчаяно се съпротивляваха, но не успяха да спрат нападението. Но фортът все още бълваше огън. По всяка вероятност маркиз Монтелимар се беше заклел по-скоро да бъде погребан сред развалините на града, отколкото да свали испанското знаме.

Оръдията гърмяха без спиране, фортът отблъскваше сполучливо всички нападения.

Четиримата водачи на корсарите се събраха на съвещание. Гасконецът тръгна да търси двамата си приятели, които беше загубил по време на битката. Най-сетне ги откри в един ров, заети с изпразването на голяма бутилка вино.

— Аха — лукаво се присъедини Барейо към тях. — Живеете си вие тук като птички божии. За мен не се сещате…

— Мислехме, че вече си намерил подслон в някоя гостилница — рече Мендоса. — Не можа ли да откриеш още някоя и друга бутилка?

— Това не е особено лесно занимание под огнения град, с който ни посрещна маркиз Монтелимар.

Дъждът бе спрял.

Гасконецът вдигна шишето, което му бе подадено, изпразни внушителна част от съдържанието му в корема си и продължи:

— Какво представляваме всъщност ние? Войници ли сме, или напротив?

— Ти искаш да кажеш нещо, Барейо — снизходително се обърна към него Мендоса.

— Трима храбреци като нас не бива да се страхуват от един нищо и никакъв форт…

— Братовчедът е намислил нещо — рече фламандецът.

— Имаш право — отвърна гасконецът. — Предлагам да вдигнем форта във въздуха.

— Целия форт?

— Не съм казал такова нещо. Достатъчна е само една част от него.

— И през погреба бихме могли да проникнем в укреплението — мечтателно добави фламандецът.

— Кога ще стане това? — попита Мендоса.

— Довечера.

— Но довечера може би тук ще се извие страхотна буря. Вижте какви облаци прииждат насам.

— А откъде ще вземем барут? — попита реалистът Мендоса.

— Ето човекът, който може да го достави — отвърна гасконецът, като се взря в някаква точка.

Това бе Равено Дьо Люсан, който в този момент случайно минаваше край рова. Като видя тримата приятели и полупразната вече бутилка, той спря и рече намръщено:

— На това ли му казвате битка?

— Господин Дьо Люсан — отвърна гасконецът, — тъкмо търсехме в дъното на тази бутилка разрешението на един огромен проблем.