Емилио Салгари - Синът на червения корсар

Особено поради последната причина, мнозина от тях бяха решили да пренесат опита, уменията и своята дейност в Тихия океан. Ето защо в началото на 1864 година корсарите на Тортуга започнаха да напускат Мексиканския залив. В по-голямата си част те бяха англичани, датчани, французи и венецианци.

На остров Сан Джовани се установиха сто и тридесет французи. За съвсем къс срок от време числеността им нарасна на повече от двеста. Бяха предвождани от Гроние.

Те изпратиха от острова корабите си във всички посоки на света и скоро започнаха да нападат не само испанските платноходи, но и сушата. Превзеха малкия град Леон, опожариха Ралейо и всяваха страх и ужас навсякъде, където минеха. Испанците изпратиха послание до Гроние. В него те му напомняха, че родината им е в мир с Франция и Англия. Обещаха му, че вицекралят на Панама ще му даде на разположение кораби, за да се върне в Европа. Корсарите не бяха чак дотам глупави, че да приемат това предложение. На посланието отвърнаха като нападнаха град Никоя и го опожариха до основи.

Една сутрин корсарите ремонтираха няколко стари кораба, с които възнамеряваха да предприемат нов поход.

Въпреки че бяха твърде улисани в работа, няколко души от тях забелязаха да се приближават към острова седем лодки.

Бяха хората на граф Вентимилия и Равено дьо Люсан, които след превземането на Пуебло Виейо идваха при тях с огромна молба. Те обаче не бяха избрали най-удобен момент, за да пристигнат на острова. Преди няколко дни флотилия от петнадесет испански кораба се бе появила във водите край острова и Гроние беше принуден да изгори бързо фрегатата си и по-малките кораби, за да не попаднат в ръцете на неприятеля.

Когато на острова се разчу новината, че синът на Червения корсар е пристигнал, сред корсарите се възцари радост. Гроние, който не бе благородник, но който си бе спечелил славата на един от най-храбрите корсари на Тихия океан, се отправи към брега, за да поздрави новодошлите.

— Господин графе — каза той, — очаквахме ви. Хората ми са готови да ви следват навсякъде.

— Дошъл съм — рече корсарят, — да ви предложа едно малко опасно приключение.

— Вие много добре знаете, графе — погледна го с топлите си очи Гроние, — че моите хора не се страхуват от нищо. Какво именно имате предвид?

— Превземането на Нова Гренада — отвърна граф Вентимилия.

— Хиляди мълнии — възкликна Гроние. — Нова Гренада е един от най-силно укрепените градове в Никарагуа, графе.

— Ето че се уплашихте — каза граф Вентимилия. — Тогава аз сам с Дьо Люсан ще превзема града.

— Не се горещете, господин графе! В града има доста съкровища…

— От които аз се отказвам напълно — в полза на Дьо Люсан и във ваша също.

А за себе си какво имате предвид?

— Един пленник.

— Хиляди дяволи! Това трябва да е някой доста ценен човек.

— Той е маркиз Монтелимар.

— Губернаторът но Пуебло Виейо?

— Да.

— Той е успял да избяга? Чух, че сте превзели града.

— Твърде късно пристигнах, за жалост!

— Колко души имате?

— С тези на господин Дьо Люсан, сто и петдесет.

— Добре — рече Гроние след кратък размисъл. — Не мога да откажа на сина на Червения корсар! Утре тръгваме, а дотогава сте мой гост!

Барейо, който присъстваше на целия разговор, се отдалечи, откри двамата си приятели и се обърна към тях:

— Хайде сега, да си потърсим място, където човек може да се храни и пие. Имам още няколко дублона в джоба си.

Тримата неразделни приятели се отправиха към една палатка, където се виждаха корсари да пият, да играят комар и да танцуват с няколко пленени испанки под звуците на китара.

— Ето го вълшебното царство! — рече Барейо, като седна до една дълга маса. — Обзалагам се, че испанките никога не са се забавлявали така, преди да бъдат хванати от корсарите в плен.

— Те понякога обаче заплащат твърде скъпо това удоволствие — отбеляза баскът.

— Защо? Мислиш ли, че с тях се отнасят неучтиво?

— Напротив. Горко на онзи корсар, който би се отнесъл грубо с тях. Но понякога идват мрачни дни и смехът на тези нещастници се превръща в кървави сълзи. Ако губернаторът или път роднините им не изпратят откупа, тогава те трябва да теглят жребий. Който от пленниците има нещастието да извади черния жребий, бива обезглавен и главата му се изпраща на губернатора.

— Ужас!

— Какво искаш? Войната си е война. Испанците също така не са милостиви.

Те си поръчаха вино и свински бут и захванаха да се хранят и пият. Бяха изпили по няколко чаши, когато се чу грохот, който ги накара да скочат на крака.