Емилио Салгари - Борба на борда

Изоставям описанието на следващите няколко дни. Бяхме влезли в Куарнеро и благодарение на попътния вятър скоро-скоро забелязахме истрийския бряг.

Най-после на осемнадесети октомври, преди да се спусне нощта, един радостен вик се изтръгна от гърдите на всички ни. Фарът на Триест беше на няколко мили от нас! Триест! Напомняше ми и Венеция, и Неапол, и Соренто. Италия!

Към три часа през нощта влязохме в пристанището и хвърлихме котва. През следващите дни разтоварихме житото и аз се възползвах от този престой, за да се поразвлека малко. Пръснах всичките си скътани пари, но това нямаше значение.

С хубавото си крайбрежие и широките улици, прекосявани от коли и коне, Триест ми напомняте родния град. Обзеха ме мъчителни спомени и необикновено чувство на тъга по родната земя.

Парите се топяха в ръцете ми, неусетно се изплъзваха от тях, но затова пък се повеселих до насита.

В понеделник, към пет часа привечер, се върнахме на борда. Развихме платната и потеглихме. Вятърът беше силен и корабът бързо цепете водната шир. Към единадесет часа заобиколихме връх Саломе, после вятърът затихна и настъпи пълно спокойствие. Вече се приближавахме към края на пътуването.

Не отричам, че броях и минутите, които ме отделяха от хубавата ми Верона. Бях радостен и тържествувах, че бях устоял на изкушението, което много пъти ме беше обземало — да оставя току-така, насред пътя, „Само Италия“ и очарователния й капитан, да взема първия влак и да се върна вкъщи. Ах, какво щях да направя!

Сега обаче се чувствам достатъчно горд, за да мога да кажа:

— Вече съм истински моряк!

На двадесет и шести октомври съгледахме брега на Тенаго — добре обработен и целия покрит с приятни къщурки.

Вятърът отслабваше и ние напредвахме бавно. Съзряхме Даила и насочихме носа натам. Привечер пуснахме котва в Даила, където забелязахме малък манастир, монасите от който бяха нещо като васали на графството и притежаваха огромни богатства. Слязохме на сушата да потърсим дърва, но тъй като лодката заседна на плитко, бяхме принудени да нагазим във водата, за да я изтеглим. В Даила ядохме и пихме отново до насита и се върнахме развеселени на борда. Продължавах да се занимавам с риболов, който от време на време ни доставяше обяда и вечерята — малко по-добри от обикновено.

На двадесет и седми октомври, макар че вятърът беше отслабнал, потеглихме от Даила, но напредвахме едва-едва и затова, след като изминахме само някакви си четири мили, се отправихме към Куето, където пуснахме котва. Посетихме градчето Куето, което се отличаваше със своите варници.

Заранта на двадесет и осми октомври вятърът се засили. В пристанището влезе една голета със счупена мачта. Отидохме да я навестим. Беше венециански кораб. Капитанът й ни разказа как претърпели страшна буря, която всъщност бе счупила мачтата и повредила обшивката дотолкова, че водата нахлуваше през много дупки. Бурята им беше отмъкнала също кърмилото и котвичката. Слязохме на сушата с екипажа на голетата и тръгнахме да се повеселим в някоя пивница.

Докато пиехме, дойдоха и други моряци, чиито кораби също се бяха повредили от бурята, която ги застигнала на няколко мили от Венеция.

На тридесети октомври в два часа през нощта нашата голета вдигна котва и потегли с благоприятен вятър.

На тридесет и първи октомври решихме да пуснем котва във Фазанския канал, понеже вятърът започваше страшно да беснее.

На следващия ден вдигнахме платната под напора на силния студен вятър, който ни караше да потръпваме. Но той отслабна неочаквано, така както се бе появил, и ние решихме да спуснем лодката да ни тегли. Това трая около един час, докато вятърът отново се засили и ние започнахме да цепим вълните с голетата бързо-бързо.

Минахме върха Хетера и привечер потърсихме къде точно да пуснем котва в канала Куза. Но неусетно сме пропуснали селото, затова трябваше да се закотвим в Карница.

Писано било да не мога да поставя думичката „край“ толкова скоро в моя дневник със спомени от първото ми пътуване. Силна буря ни принуди да останем затворени в канала още пели пет дни. След това едно принудително дълго затишие ни задържа за още по-дълго време. Докато най-сетне благословеният вятър ни позволи да се измъкнем от този затвор. Излязохме на открито, цепейки вълните със скорост от петнадесет мили в час.

На двадесет и четвърти ноември забелязахме рибарски лодки и един голям пасаж риба-тон, преследван от акула.

На два пъти се излагахме на опасността да бъдем блъснати първо от голям кораб, а след това от един параход. За щастие, успях да подам отчаяни сигнали с фенера и така се измъкнахме от доста незавидното положение, в което можехме да попаднем.